а със същото присвито око вечер пък гледа полето, част от което вече е замрежена от сянка, докато другата, по-отдалечената му шир
Дори ни се струва, че може би именно живописта, а не литературата му се е врекла от детските години, и без да знаем нищо за сегашния облик на автора, за сметка на това ясно си представяме момчето със сламена шапка, твърде неудобно разположило се на пейка в градината с кутия водни бои — да рисува света, завещан му от дедите.
Такава е книжката на Годунов-Чердинцев. В заключение ще добавим… Какво още? Какво още? Подскажи ми, мое въображение. Нима наистина всичко обаятелно тръпнещо, което сънувах и сънувам през стиховете си, се е задържало в тях и е доловено от читателя, чийто отзив ще узная още днес? Нима наистина е разбрал в тях всичко, разбрал е, че освен прословутата „живописност“ те съдържат и онзи особен поетичен смисъл (когато умът се зарейва далеч от разума, но се връща с музика), дето едничък извежда стихотворенията сред хората? Чел ли ги е и по пукнатините между думите, както би следвало да се четат стихотворенията? Или просто така — прочел, харесало му и ги похвалил, отбелязвайки като модерна черта в наше време, когато времето е на мода, значението на тяхната подредба: защото, ако сборникът започва със стихотворението за „Изгубената топка“, последно в него е стихотворението за „Намерената топка“.
Външният вид на книгата е приятен.
След като изцеди от нея последните капки сладост, Фьодор Константинович се протегна и стана от кушетката. Здравата беше огладнял. Стрелките на часовника му отскоро палуваха кой знае защо, внезапно започваха да се движат срещу времето, така че не можеше да разчита на тях, но ако се съдеше по светлината, денят, стегнал се за път, беше приседнал с домашните си и се бе умислил. А когато Фьодор Константинович излезе навън, го облъхна (добре, че се облече) влажен хлад: докато бе мечтал над стиховете си, явно беше валяло, улицата лъщеше от край до край. Фургона вече го нямаше, а на мястото, допреди часове заемано от неговия трактор — досами тротоара, бе останало пъстроцветно петно от масло с преобладаващ пурпурен оттенък и перести контури: асфалтов папагал. А как се казваше фирмата за пренос-превоз? Max Lux. Какво е това, приказни градинарю? Мак-с. А следващото? Лук-с, ваша светлост.
„Чакай, взех ли ключовете?“ — внезапно се сети Фьодор Константинович, спря и мушна ръка в джоба на мушамата. Там издрънча нещо, успокоително и тежко пълнейки шепата му. Когато преди три години, още докато бе студент тук, майка му се пресели при Таня в Париж, тя му писа, че все не може да свикне със свободата си от постоянния терор на веригата, приковала берлинчанина към ключалката на вратата. Представи си радостта й, щом прочете статията за него, и за миг изпита майчинска гордост към себе си; нещо повече: майчинска сълза парна крайчето на клепачите му. Но какво е за мен пожизненото внимание, щом не съм сигурен, че до последната си, най-тъмна зима, удивен като старицата на Ронсар, светът ще си спомня за мен? И все пак! Още съм далеч от трийсетте, а ето че днес съм признат. Признат съм! Благодаря ти, родино, за чистия… След като го изтананика, съвсем до ухото му се мярна лирическа възможност. Благодаря ти, родино, за чистия дар. Ти си като безумие… Звукът на „признат“ сега всъщност не ми трябва: римата запали живот, ала самата рима отпадна. Благодаря ти, Русия, за чистия и… не успях да зърна втория епитет при просветването й — жалко. Щастлив? Безсънен? Крилат? За чистия и крилат дар. Скрил. Атидар. Откъде се взе този Атидар, който е скрил нещо? Не, не, всичко се стрелна надалеч, не успях да го удържа.