Телефонът гърмеше, метранпажът префучаваше разгърден, театралният рецензент все четеше в ъгъла вестниче, случайно довтасало от Вилно. „Нима очаквате хонорар? Няма такова нещо“ — обикновено говореше някому секретарят. Откъм стаята вдясно, щом се отвореше вратата, отекваха бухналият диктуващ глас на Гец или окашлянето на Ступишин, сред тракането на няколко пишещи машини изпъкваха ситните удари на Тамара.
Отляво беше кабинетът на Василиев; лустриненото сако се изопваше на тлъстите му плещи, когато той се изправеше зад кантонерката и разпъхтян като мощна машина, редеше с немарливия си почерк и с мастилени петна като ученик уводната статия: „От Ден на Ден отива на по-зле“ или „Положението в Китай“. Умисляше се внезапно и със звука на железен гребен чешеше с един пръст грамадната си брадата буза, повдигната към присвитото око, над което бе надвиснала характерна черна разбойническа вежда без нито едно бяло косъмче, незабравена още в Русия. До прозореца (отвъд който имаше също толкова висока сграда с много кантори и с ремонт, правен толкова високо в небето, че сякаш можеше да бъде постегнат и сивият облак с разкъсано отверстие) бе поставена фруктиера с портокал и половина и съблазнително бурканче с българско кисело мляко, а в библиотечния шкаф, в долното му затворено отделение се пазеха забравените пури и голямо синьо-червено сърце. Стари омърляни съветски списания, книжлета с лаещи корици и писма — умолителни, напомнящи, ругаещи, — изцедената половинка от портокала, вестникарска страница с изрязан прозорец към Европа, кламери, моливи — всичко това бе отрупало писалището, а над него непоклатимо се мъдреше, отразявайки светлината от прозореца, портретът на дъщерята на Василиев, която живееше в Париж, млада жена с очарователно оголено рамо и коса като дим, филмова несретница — за нея впрочем често се споменаваше в кинохрониката на „Газета“: „… нашата талантлива сънародничка Силвина Ли…“, макар никой да не познаваше тази сънародничка.
Василиев приемаше добродушно стихотворенията на Фьодор Константинович и ги публикуваше не защото му харесваха (обикновено дори не ги преглеждаше), а защото му бе съвсем безразлично с какво ще се кипри неполитическата част на „Газета“. Щом си изяснеше веднъж завинаги равнището образованост, под което даден сътрудник на вестника не можеше да слезе по природа, Василиев му предоставяше пълна свобода, дори и въпросното равнище едва да надскачаше нулата. А стихотворенията минаваха почти без контрол, понеже ги смятаха за дреболия, проникваха там, където боклук с по-голяма тежест и обем не би влязъл. Но пък какво щастливо, развълнувано писукане огласяше всичките ни поетични паунарници от Латвия до Ривиерата, когато броят излезеше! Моите са отпечатани! И моите! Самият Фьодор Константинович, който смяташе, че има един-единствен съперник — Кончеев (впрочем непубликуващ в „Газета“), не се притесняваше от съседите си по площ във вестника, а се радваше на своите стихотворения не по-малко от останалите. Имаше случаи, когато не можеше да дочака вечерната поща, донасяща броя, ами го купуваше половин час по-рано на улицата и безсрамно, на крачка от павилиона, лумнал в червената светлина, обгърнала сергиите с планини от портокали, пламтящи в синевата на ранния здрач, разгръщаше вестника и понякога не намираше творението си — нещо го бе изместило; намереше ли го обаче, сгъваше по-удобно прегънатите листове на „Газета“ и тръгваше по тротоара, препрочитайки своето стихотворение няколко пъти, но с различни вътрешни настроения, тоест поред си представяше как ще го четат други, как може би и сега го четат всички онези, чието мнение считаше за важно — и почти физически чувствуваше как при всяко такова превъплъщение се променят цветът на очите му и цветът оттатък очите му, и вкусът в устата; колкото повече му харесваше дежурният шедьовър, толкова по-пълно и по-сладостно успяваше да го прочете и вместо другите.