— Не. Взех първата, която ми попадна.
Изправи се, дотътри се до най-близкия до вратата рафт и извади едно малко томче на нивото на очите. Веднага познах износената кожена подвързия. Подаде ми го мълчаливо. Отначало не посмях да го взема. След минутка го отворих.
Знаех какво държа. Книжка за деца, „Приказки за животни“. Бях я чела преди много години, когато още се учех да сричам, тук, в тайната стая.
Прелистих няколко страници с неуверени вцепенени пръсти. Видях познатите рисунки на зайчета, гарвани и глигани. Прочетох последното изречение на една приказка: „И тъй, лъвът се върнал в пустинята и разказал на другите животни, че мишката е най-храброто от всички същества“.
Погледнах друмлорда и видях, че и той ме гледа. Лицето му и жестът, който направи, говореха: „Не зная“.
Погледнах малката книжка, на която дължахме свободата си. Спомних си думите на Дениос и ги произнесох на глас:
— „Във всяко листенце има бог, държиш свещеното върху дланта си“.
И добавих:
— Демоните не съществуват.
— Да — потвърди друмлордът. — Само ние. Ние вършим тяхната работа. — И отново погледна осакатените си ръце.
Замълчахме. Чувах тихия ромон на течащата в дъното на стаята вода.
— Ела — рече той. — Късно е и сънотворците вече са излезли да обикалят. Да ги оставим да си вършат работата.
Вдигнах малката лампа в лявата си ръка, а с дясната изписах ярките букви във въздуха. Минахме през вратата и тръгнахме по тъмните коридори. Когато стигнахме неговата стая, му пожелах лека нощ, а той спря и ме целуна по челото.
С тази кратка благословия се разделихме.