— Татко, кажи й!
Той започна да й обяснява, объркано, с прекалено много думи. Скоро изгубих търпение и го прекъснах:
— Кажи й какво стана с Хамнеда, кажи й за днес! — наредих, без да свалям ръце от очите си. Защо просто не й разкажеше всичко така, както си беше? Той започна отново и пак се обърка, все не можеше да стигне до края. Майка ми го прекъсна, опитваше се да изясни нещата.
— Но тази дива дарба… — попита тя и Канок млъкна разколебан. — Какво означава тя?
— Че владея силата да развалям, но не мога да я контролирам — отговорих вместо баща ми. — Не мога да я използвам, когато искам, но се получава, когато не искам. Бих могъл да ви убия и двамата, ако сега ви погледна.
Настъпи кратка тишина; майка ми я наруши припряно:
— Но сигурно…
— Не — спря я баща ми. — Оррек казва истината.
— Но нали ти го обучаваше години наред? Нали го подготвяше от съвсем малък!
Възраженията й само подсилиха гнева и болката ми.
— Било е безсмислено. Аз съм като онова кученце. Като Хамнеда. Не мога да се науча. Безполезно. И много опасно. Единственото, което можеше да се направи, бе да го убием.
— Оррек!
— Тази сила — поде Канок. — Неговата дарба. Той не може да я използва, но тя може да използва него. Прав е — наистина е опасно. За него, за нас, за всеки. С времето може би ще се научи да я владее. Това е голяма дарба, той е млад, животът е пред него… Но засега, макар и временно, трябва да му бъде отнета.
— Как? — попита с примрял глас мама.
— Като му сложим превръзка на очите.
— Превръзка на очите?!
— Сляпото око няма сила.
— Но тази превръзка… когато излиза навън… когато е сред хора…
— През цялото време — каза Канок.
— През цялото — присъединих се към него. — Докато не се уверя, че няма опасност да причиня нещо лошо на когото и да било, да убия някого, без дори да разбера, че го правя, докато не го видя пред себе си мъртъв. Не искам това да се повтори. Никога вече. — Седях пред огнището, притиснал очите си с ръце, прегърбен и ужасно нещастен.
— Завържете ми очите още сега. Направете го веднага.
Не помня дали Мелле се възпротиви на това и дали баща ми продължи да настоява. Помня само собствените си терзания. И облекчението накрая, когато баща ми дойде при мен, докато клечах при огнището, внимателно отдели ръцете от лицето ми и нагласи върху очите ми превръзка, а после я завърза на тила ми. Успях да видя само, че е черна, а също и сиянието от огнището и ръцете на баща ми.
После ме обгърна тъмнина.
Усещах топлината на невидимия огън, точно както предполагах.
Майка ми плачеше тихо, стараеше се да не я чуя, но слухът на слепците се изостря. На мен не ми се плачеше. Бях плакал достатъчно. Чувствах непреодолима умора. Гласовете им се сливаха в шепот. Огънят пукаше едва доловимо. През топлия мрак чух мама да казва:
— Изглежда, заспива.
После наистина съм заспал.
Вероятно баща ми ме е отнесъл в леглото — като малко дете. Когато се събудих, беше тъмно, и аз приседнах, за да потърся признаци за просветляване над хълмовете, но не можах да видя дори прозореца. Зачудих се дали небето и звездите не са закрити от облаци. След това чух песента на птиците и когато вдигнах ръце, напипах превръзката на очите си.
Трудна работа е да се опитваш да бъдеш сляп. Бях попитал Канок какво представлява волята, желанието да се случи нещо. Сега вече знаех какво е имал предвид.
Да измамя, да надзърна дори за миг — изкушението беше безкрайно. Всяка стъпка, всяко действие бяха необичайно трудни и сложни, най-обикновените неща се превръщаха в изпитание. Само да повдигна превръзката, за секунда, да надзърна с едно око, да погледна наоколо…
Не повдигнах превръзката, но тя се смъкна на няколко пъти и очите ми се заслепяваха от яркото сияние на деня, преди да успея да ги затворя. Научихме се да поставяме меки парчета на очите, под превръзката, преди да я връзваме, така нямаше нужда да се стяга силно. Най-сетне нямаше опасност да направя нещо необмислено. Бях в безопасност.
Точно така се чувствах — сякаш съм в безопасност. Да се научиш да си слепец наистина е трудна работа, но аз полагах усилия. Колкото повече трудности срещах, колкото повече възненавиждах превръзката, толкова повече се боях да я сваля. Тя ме спасяваше от ужаса да унищожа нещо, което не бих искал да унищожавам. Докато я носех, нямаше опасност да убия това, което обичам. Помнех добре какво беше причинил моят гняв. Помнех мига, в който си бях помислил, че съм убил баща си. Щом не можех да се науча да използвам силата си, трябваше да се науча да не я прилагам.
Това бе, което исках да направя, защото само така можех да се уповавам на волята си. Докато бях с превръзка на очите, бях свободен.