Когато къщата утихна и жените се махнаха от кухнята, си сложих превръзката и казах на Сажда да ме отведе в стаята на кулата.
Нямах представа какво ли си мисли бедното куче, когато съм слепец в един момент и зрящ в друг, но тъй като беше животно, задаваше само въпроси, които имаха прости отговори.
Почуках на вратата на стаята, не получих отговор, свалих си превръзката и надникнах. Една маслена лампа на перваза хвърляше трепкаща жълтеникава светлина. Огнището не беше запалено и от него полъхваше миризма на застояло. В стаята беше студено и пусто. Канок беше заспал на леглото, изтегнат по гръб, с дрехите. Единствената му завивка беше вълненият шал на мама. Беше се увил с него и го притискаше с ръка към гърдите си. При вида на шала усетих познатото трепване в сърцето. Сега обаче не можех да си позволя да го съжалявам. Имахме да уреждаме сметки и се нуждаех от цялата си смелост.
— Татко — повиках го и после по-силно: — Канок!
Той се надигна, подпря се на лакът, засенчи очи от лампата и ме погледна.
— Оррек?
Приближих се, за да ме вижда добре.
Изглежда, беше спал дълбоко, защото още не можеше да се събуди напълно и премигваше объркано. После тръсна глава и попита учудено:
— Къде ти е превръзката?
— Нищо лошо няма да ти направя, татко.
— Не съм си и помислял — рече той с поукрепнал глас, но все още учуден.
— Не си си и помислял? Значи не се страхуваш от моята дива дарба?
Той седна на леглото, пак тръсна глава и прокара ръка през косата си. После ме погледна.
— Какво има, Оррек?
— Какво има ли, татко? Ами това, че никога не съм притежавал дарбата. Не съм убивал змията, нито кучето, нито нищо. Ти си бил.
— Какви ги говориш?
— Казвам, че ме подмами да вярвам, че притежавам дарба, която не мога да контролирам, за да можеш да ме използваш. За да не се налага да се червиш, задето съм лишен от всякаква сила, позор за нашия род, син на калук!
При тези думи той скочи от леглото, но не отговори, продължаваше да ме гледа объркано.
— Не смяташ ли, че ако притежавах дарба, щях да я използвам сега? Не искаш ли да ти демонстрирам големите неща, които мога да правя, да ти покажа как убивам? Не, аз нямам дарба. Не съм я получил от теб. Всичко, което ми даде, бяха тези три години слепота!
— Син на калук? — прошепна той невярващо.
— Нима мислиш, че аз не съм я обичал? А ти дори не ми позволи да я погледна — през цялата тази година, докато тя умираше. Защото трябваше да опазиш лъжата, твоята малка измама!
— Никога не съм те лъгал — рече той. — Мислех си… — И млъкна. Все още бе твърде изненадан, за да се ядоса.
— Нима си повярвал, че онова, което се случи зад ясеновата гора, е мое дело?
— Да — отвърна той. — Аз нямам такава сила.
— Имаш и го знаеш! Нали прокара онази черта в горичката, по границата. Убивал си хора в Дънет. Ти имаш дарбата, дарбата да разваляш! Аз я нямам. Никога не съм я имал. Ти ме измами. Може би си измамил и себе си, защото не си могъл да понесеш мисълта, че синът ти не е това, което си искал. Не ме интересува. Зная, че повече не можеш да ме използваш. Очите са си мои. Няма да позволя повече да ме оплиташ в лъжите си. Няма да позволя срамът ти да стане и мой срам. Намери си друг син, щом този не е достатъчно добър.
— Оррек — прошепна той, като човек, надвит от вятъра.
— Край! — Хвърлих превръзката на пода, блъснах вратата и изтичах надолу по стълбите. Напълно объркана, Сажда подскачаше след мен и лаеше. Застигна ме чак долу и ме захапа за фустанелата. Протегнах ръка и я погалих, за да я успокоя. Тя изръмжа веднъж, но се усмири. Върна се с мен в моята стая. Затворих вратата и тя легна на прага. Не зная дали ме пазеше от някой, който би могъл да влезе, или искаше да ми попречи да изляза отново.
Сложих още дърва в огъня, запалих отново свещта и седнах на масата. Книгата на нея беше отворена, книгата на един велик поет, съкровище, което ми даваше радост и утеха. Бях си върнал очите, но каква полза от тях? Каква полза от мен? „Кои сме ние тогава?“ — бе попитала Грай. Щом не съм син на баща си, кой съм тогава? Кой съм сега?
17
Рано сутринта излязох от стаята си без превръзка. Както се опасявах, че ще стане, жените се развикаха изплашено и побягнаха. Само Раб не избяга, а ме укори с разтреперан глас:
— Оррек, изплаши момичетата.
— Няма от какво да се страхуват — отвърнах. — Нищо не мога да ви сторя. Страх ли те е от Аллок? Неговата дарба е по-силна от моята! Кажи им да се успокоят и да се върнат.