По време на въпросното представление никой в стаята не помръдна. Защото Ал Зи не бе дал знак, че е нужно. Той изгледа младия си войник с мимолетно съжаление и се обърна към Луис:
— Ще ви помоля да го извините. Днешните момчета се учат бавно. Израстват в мизерия, липсват им маниери и възпитание, изразните им средства са заучени от долнопробни филми и утайката на обществото.
Сетне кимна към ниския до вратата и нареди кратко:
— Заведи го в банята и му обясни грешките.
Заповедта бе изпълнена незабавно: с помощта на другаря си младият се изправи и с мъка тръгна към вратата. Човекът с костюма на канапето мълчеше. Ал Зи стана, отиде до прозореца и се загледа в улицата долу. Сетне се обърна и се облегна на перваза. Сега и тримата бяхме прави — това бе традиционен жест на уважение от негова страна.
— Е, господа, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен?
— Едно момиче, моя близка, дойде у нас преди няколко дни… — започнах аз.
— О, вие сте късметлия. Мен ми отидоха пет стотака последния път, когато ме посети момиче — рече Ал Зи и сам се засмя на плоската си смешка.
— Момичето е дъщеря на мой приятел — бивше ченге.
Ал Зи сви рамене.
— Моля да ме извините, но не виждам нищо общо…
— Ще видите. След нейното посещение имах среща с Тони Чистия. Бе малко болезнена за мен, но не мисля, че той получи голямо удовлетворение.
Ал Зи ме измери внимателно с очи, запали цигара, дръпна силно и учтиво ме подкани:
— Продължете, моля.
— Момичето е изчезнало. Искам да зная дали Тони я е отвлякъл. Възможно е да го е направил — като форма на натиск срещу мен. Ако е така — нека я върне. Мисля, че най-малко има нужда от сериозни неприятности от страна на полицията. Особено пък точно сега. Пък и вие също — рекох внимателно.
Ал Зи уморено потри чело и кимна мълчаливо. Сетне изгледа пълния на канапето. Онзи кратко мръдна глава, очите му си останаха все така непроницаеми зад очилата.
— Чакайте да се уточним — започна Ал Зи. — Вие искате да питам Тони дали е отвлякъл дъщерята на бивше ченге и ако е така, да му кажа да я върне. Така ли?
— Иначе ние ще трябва да свършим тази работа — обади се Луис.
— А знаете ли къде е? — попита Ал Зи. Сега вече усетих невидимо напрежение в стаята.
— Не — отвърнах. — Ако знаехме, може би нямаше да идваме при вас. Смятаме, че вие знаете.
Нещо в тона на Ал Зи при последния въпрос ми подсказваше, че и той не знае къде е Чели. Възможно бе Тони да действа в области извън неговия контрол; от друга страна, усещах, че самият Ал Зи е обсъждал положението точно преди ние да дойдем. За това говореше и присъствието на дебелия с очилата на канапето. Тези неща се усещат, въпрос на опит и рутина. Пълният не бе от хората на Ал Зи, поне не му бе подчинен. И със сигурност не бе нисък в йерархията, а от онези, които дават нареждания и задават въпросите. Може би нещата на Чели не вървяха. Ал Зи май че потвърди това със следващите си думи.
— При създадените обстоятелства би било неразумно вие да се намесвате — тихо каза той.
— Какви обстоятелства? — попитах го аз.
Той пусна две кръгчета дим и подметна:
— Частни бизнесдела — от онзи тип, в който странични хора не бива да се бъркат. И ако настоявате, ще се наложи да ви разубеждаваме.
— И ние също.
— Мъртъв човек не може да разубеди никого.
— Лесно е да се каже — свих рамене аз.
Стараех се да говоря непукистки, но заплахата си беше налице — ясна и пряка. Ал Зи загаси цигарата в пепелника и разтри фаса с далеч повече от нужната сила.
— Да разбирам ли, че ще настоявате да се бъркате в нашите дела?
— Не се интересувам от делата ви. Бях ясен — имам определен проблем.