— За момичето ли става дума? Или за Били Пърдю?
Това вече ме учуди. Дори ме стресна. Но след кратък размисъл си рекох: че какво пък толкоз? Ако има игра, защо Ал Зи да не е в нея? Какво му пречи. Този тип хора винаги ще протегнат ръка към търкаляща се по улиците плячка. Въпросът бе за отношенията с Тони. И за липсващите пари. Чии бяха те?
— Защото ако става дума за Били Пърдю, нещата може и да загрубеят — продължи той.
— Изчезналото момиче е приятел, а Рита Ферис — съпругата на Били — ми беше клиент.
— Този клиент вече не е сред живите.
— Нещата не се приключват така лесно.
Ал Зи стисна устни. Мъжът на канапето остана непроницаем, неподвижен, като истински Буда.
— Значи вие сте човек на принципите — подметна Ал Зи.
Произнасяше думата „принципи“ снизходително, като изтъркан термин. Но добави:
— И аз държа на принципите.
Не ми ги пробутвай тези приказки на мен, рекох си наум. Принципите са нещо скъпо и трайно. Едва ли Ал Зи притежава моралната устойчивост наистина да държи на принципи. Всъщност, ако съдим по делата му, той има морала на човек, който би се изпикал на горящ приют за сираци.
— Знаете ли, мисля си, че вашата и моята дефиниция за принципи се разминават — усмихнах му се.
— Може би да, може би не — усмихна ми се и той и сетне се обърна към Луис: — Вие къде седите в тази работа?
— До него — кратко кимна към мен Луис.
— Значи ще трябва да помислим за компромис — заключи разговора Ал Зи. — Аз съм прагматик. Ако действате внимателно, може би няма да се наложи да ви убивам.
— И ние също — отвърнах заядливо. — Благодаря за гостоприемството.
Сетне си тръгнахме.
Облаци се бяха сгъстили и беше още по-мразовито.
— Какво мислиш? — попита Луис.
— Че Тони действа соло и вероятно си вярва, че ще оправи бакиите преди Ал Зи да загуби търпение. Ти какво мислиш — дали Елън е при него?
Луис не побърза да отговори, очите му станаха далечни и студени.
— И да е, и да не е, пак всичко опира до Били Пърдю. И някой ще го отнесе много здраво.
Тръгнахме по „Бойлстоун“ и по-надолу спряхме такси. Луис се намести в колата и нареди на шофьора да кара към „Лоугън“.
— Може ли да направим едно отклонение? — намесих се аз.
И Луис, и таксиджията вдигнаха рамене едновременно. Луис ме изгледа.
— Искам да отида до Харвард — рекох и погледнах Луис. — Ти не идвай, ако не искаш. Ще се видим направо на летището.
— А, не, ще дойда — рече той и вдигна вежди. — Е, ако не смяташ, че ще ти разваля стила.
Таксито ни остави пред тежка сграда на име „Уилям Джеймс Хол“, недалеч от „Куинси“ и „Къркланд“. Оставих Луис да ме чака във фоайето и взех асансьора до етажа на катедрата по психология. Стомахът ми се свиваше от притеснение, дланите ми се навлажниха. В канцеларията учтива секретарка ме упъти как да намеря кабинета на Рейчъл Улф и веднага добави, че тя самата днес ще отсъства от факултета. Била на семинар извън града и щяла да се върне на следващата сутрин.
— Ако желаете, оставете съобщение, ще го предам — предложи тя.
Понечих да си тръгна веднага, но не го направих. Извадих си портфейла, а от него една визитка. Написах новия си телефон в Скарбъро и помолих секретарката:
— Предайте й това, ако обичате.
Тя ми се усмихна. Аз благодарих и си тръгнах.
С Луис се разходихме до близкото площадче, оттам хванахме такси и потеглихме за летището.
— Досега не си ли опитвал да я намериш? — попита ме той с лека усмивка.
— Веднъж бях решил, но нищо не се получи.
— Ти си по изненадите, а? Ще се появиш изневиделица, все едно си я дебнал, и ще я стреснеш.
— Защо да я стряскам, та ние се познаваме отдавна, Луис.
— А, така ли? — той ме изгледа и поклати глава. — Добре тогава. И какво се опитваш да направиш, ако, разбира се, не е тайна?
— Опитвам се да се извиня.
— Искаш да се съберете пак, нали?
Замислих се.
— Може би просто не желая нещата да продължават така, както са сега. Честно казано, не съм сигурен какво точно искам да правя. Пък и не зная дали съм готов…
— Но я обичаш?
— Обичам я.
— Тогава животът просто ще ти подскаже, когато си готов — рече той и повече не говорихме за Рейчъл.