Двадесет и първа глава
Вече го бях надушил, практически вървях по следите му. Това бе добре. Опитвах се да се поставя на негово място, за да го разбера: какво мисли, какво чувства, как действа. Но имах нужда от още информация. Трябваше да науча повече за него, преди да е намерил Били Пърдю, преди да го е убил. Вече бях много близо, почти чувствах физическа връзка. Това е особено усещане, като полузабравена мелодия, чиито тонове се въртят из главата ви и аха да я изтананикате. Нуждаех се от помощник, който да сглоби полуоформените ми идеи и подозрения в едно. Познавах само една подходяща за такава задача личност, в чиито качества имах непоколебимо доверие.
Трябваше да се видя с Рейчъл Улф.
Върнах се в Дарк Холоу, събрах малко багаж в една неголяма чанта, а най-отгоре поставих дядовото досие на Калеб Кайл. Тъкмо тръгвах и Луис и Ейнджъл се прибраха — всеки с отделна кола. Обясних им къде отивам и защо. Сетне потеглих към Бангор, за да хвана оттам самолет за Бостън.
Тъкмо излизах от Гилфорд и зърнах през три коли от мен жълт товарен форд, чийто ауспух бълваше гадно черен дим. Подгоних мустанга и го изпреварих, за да хвърля един поглед на водача. Оказа се, когото очаквах — същият старик, който ме бе заплашил с ловджийската си пушка. Задминах го и малко по-късно се отбих в бензиностанцията на Довър Фокстрот — за да го пропусна. През целия път до Ороно се движих на разстояние няколко коли зад него. Там той спря пред някакъв магазин с голям надпис на фасадата „Стъки — търговия“. Погледнах си часовника — ако се забавех още малко, щях да изпусна полета за Бостън. Колебаех се и го наблюдавах — извади два черни на цвят и неголеми найлонови чувала от багажника и влезе в магазина. Пляснах ядно волана и подгоних колата към Бангор и летището.
Знаех, че Рейчъл Улф има часове в Харвард, а междувременно колежът финансира изследователската й работа по проблеми на връзката между мозъчните аномалии, психологията и поведението на престъпника. Беше се отказала от частната практика и сътрудничеството с полицията.
Преди време помагаше на нюйоркската полиция по редица случаи, включително и този във връзка с извършените от Пътника убийства. Така се срещнахме, обикнахме, а накрая и се разделихме с нея. Рейчъл, чийто брат — по професия полицай — бе случайно загинал от ръката на психопат, вярваше, че изследванията й в областта на психологията на престъпника могат да помогнат извънредно много в полицейската работа и най-вече да предотвратяват подобни трагедии. Заедно бяхме вървели по следите на Пътника, но престъпният му мозък се бе оказал прекалено изобретателен и тя за малко не загина от ръката му. Впоследствие Рейчъл ми даде да разбера, че повече не желае да се среща с мен, и аз бях уважил желанието й. Не биваше да й причинявам повече болка. Сега обаче обстоятелствата ме принуждаваха да я потърся за помощ. Нямаше към кого другиго да се обърна.
Но това май не бе цялата истина. Вече на два пъти през последните три месеца си бях намирал поводи за отбиване в Бостън. Бях ходил до университета с надеждата да я намеря и подновя прекъснатата връзка, да възстановя разрушеното, загубеното. И на двата пъти се бях връщал с празни ръце. Последния път си бях оставил визитката. Може би сега Калеб Кайл ще се окаже онова свързващо звено, от което толкова много имах нужда? Може би професионалното начало щеше да даде рамо и на личното?
В самолета записах всичко важно от разговора с госпожа Шнайдер и го добавих към досието. Отново прегледах снимките на жертвите — отдавна мъртви млади и хубави жени — и всички грижливо документирани от дядо ми факти във връзка с престъпленията. Излизаше, че той ги е познавал добре, може би почти колкото и родителите им; бе жалил за тях колкото най-близките им, а може би и повече.
Дядо живя тринадесет години след смъртта на баба и дванадесет след смъртта на майка ми. Прехвърляйки тези прости факти из ума си, ми хрумна, че през живота си на съпруг, баща и полицай той е оплакал немалко жени.
До ден-днешен помня нещо казано от него почти веднага след назначението ми в полицията. Седяхме на масата в Скарбъро, пиехме кафе, а той дълго въртя в ръце блестящата ми чисто нова значка и я разглежда, сякаш не бе виждал такава. Навън грееше слънце, но в къщата бе хладно и тъмно.
— Странно призвание е това — нашето — рече накрая.
— Представи си всички онези вилнеещи по улиците насилници, убийци, крадци и продавачи на дрога… Хубаво да знаеш, че ние се нуждаем от тяхното съществувание. Без тях нашето собствено би било безцелно, безсмислено. Те осмислят нашия професионален живот. И в това се крие голямата опасност, Чарли. Защото някъде, някога, рано или късно, ще попаднеш на някого, който ще те обсеби. Да, истина е. Някой, който няма да можеш да забравяш вечер, когато се прибираш у дома при близките, когато дойдат празници или неделя и ти е време да отидеш на църква и да се пречистиш. Трябва да се бориш с тази опасност, Чарли, защото иначе сянката на престъпника ще падне върху твоето семейство, върху приятелите ти — те ще бъдат дамгосани завинаги. Ти ще се превърнеш в негов роб, той — в твоя самоцел. Животът ти ще бъде продължение на неговия, ще мислиш за него ден и нощ и ако не го откриеш и не сложиш край на цялата работа веднъж завинаги, той ще те преследва до края на дните ти. Разбираш ли какво ти говоря, Чарли?