Казах, че разбирам, или поне така си мислех. По онова време дядо беше вече към края си и бе жива илюстрация на собствените си думи — защото той самият така си и отиде — обсебен от Калеб Кайл. Надяваше се това да не се получи при мен, но, изглежда, съдбата не бе решила така. Първо ми се случи с Пътника и сега се повтаряше. Сполетяла ме бе дядовата участ — преследваха ме неговите демони, призраците на неговата младост.
Преглеждах досието отново и отново, опитвах се да мисля, както дядо е мислил навремето, да следвам неговите пътища на разсъждение и логика, да надникна в тайните кътчета на мозъка на Калеб Кайл. На края на папката бе прикрепен сгънат лист от вестник. Бе страница от „Мейн Сънди Телеграм“ от 1977 година — дванайсет години след като човекът, известен на дядо като Калеб Кайл, беше изчезнал яко дим. На нея бе поместена правена в Грийнвил снимка: представител на „Скот Пейпър Кампъни“, която притежава горите северно от това градче, подарява парахода „Катадин“ на морския музей на Музхед за реставрация. На снимката се виждаха много усмихнати и махащи с ръце хора, а малко встрани — отделена от тълпата — изпъкваше обърната с лице към камерата фигура. Дори и от перспективата на някогашната фотография личеше, че човекът е висок и жилав. Той държеше в ръце няколко кутии, които вероятно са съдържали провизии, муниции или нещо подобно. Лицето бе съвсем мъгливо и размазано, а дядо грижливо го бе обградил с червен маркер.
И го бе увеличавал множество пъти, всяко поредно увеличение беше закачано зад предишната снимка. Така лицето постепенно растеше — ставаше все по-голямо и по-голямо — за да стигне размера на човешки череп. Печатарското мастило бе превърнало очите в тъмни кладенчета, а лицето се разпадаше на черни и бели точки, лице на призрак — с размазани черти, неразпознаваемо за никого, освен за дядо ми. Защото е седял в бара съвсем близо до онзи човек, усещал е излъчващата се от него миризма, слушал е думите му и получил онова странно указание как да стигне до дървото, на чиито клони висели, разклащани от вятъра, телата на умъртвени момичета.
И дядо вярваше, че същият човек е Калеб Кайл.
От летището се обадих в катедрата по психология в Харвард и попитах дали Рейчъл Улф има часове същия ден. Любезно ме уведомиха, че да — има лекция — в 18:00 часа за студентите от същата специалност. Часът бе 17:15. Трябваше незабавно да тръгвам за университета; ако я изпуснех, имаше начини да намеря и домашния й адрес, но това щеше да отнеме време, а тъкмо времето беше най-важно. Взех такси и през цялото време навивах водача да бърза с обещания за голям бакшиш. Успяхме да пристигнем за добро време. Минахме през тунела „Тед Уилямс“, за да избегнем по-тежкия трафик, и трябва да ви кажа, че с този шофьор извадих късмет.
Студентската кръчма „Графтън“ бе цялата обкичена с плакати и знамена за предстоящите академични избори, повечето младежи и девойки по улицата носеха съответни значки, а аз забързах през моравите към пресечката на „Куинси“ и „Къркланд“. Поседнах в сянката на тамошната църква, точно срещу „Уилям Джеймс Хол“, и търпеливо зачаках.
Някъде в шест без една минута по „Куинси“ се зададе облечена в черно вълнено палто фигура. Носеше черен панталон, а червеникавата коса бе завързана на тила с панделка. Влезе в сградата. Дори и от това разстояние успях да забележа, че Рейчъл е все така хубава, а и младежите все по същия начин се извръщат след нея. Хукнах подире й, докато скъся разстоянието, а сетне тръгнах по стъпките й, като спазвах неголяма дистанция. Тя пресече фоайето и хвана стълбището за семинарна зала номер 6 на първия етаж. Проследих я, за да се уверя, че няма да анулира лекцията. Тя влезе в залата и затвори вратата след себе си, а аз се настаних на пластмасова пейка в коридора — на подходящо разстояние с идеален изглед към входа.