Ясно чух как въздъхна.
— Бе убито едно момиче. Лилиан Бойс. Казваха, че е най-хубавото момиче в целия окръг и сигурно е било така. Намериха я мъртва при заливчето Хондо, недалеч от Тарпли, цялата в порезни рани. И те едва ли са били най-грозното в цялата работа.
Мълчах и чаках. Досещах се за края на тази история.
— Била окачена на едно дърво — завърши Танън. — Сякаш по-лесно и по-бързо да я намерят. Все едно като предупреждение към всички нас…
Тя пак направи пауза. Стори ми се, че е тихо, ужасно тихо, само по линията имаше смътен шум, а телефонът в ръката ми сякаш пареше.
— Междувременно Калеб Кайл изчезна. Все още е валидна заповедта за задържането му, само не вярвах, че ще се намери човек да го открие. Сега вече не съм толкова сигурна.
След края на разговора останах седнал на леглото още известно време. На лавица в стаята забелязах тесте стари карти за игра. Взех ги и започнах да ги бъркам. Владея разбъркването до съвършенство: ръбовете бягат, картинките се нижат като на кинолента. Ето я и дама купа. Извадих я от тестето. Сол Ман знаеше куп трикове, умираше си да ги пробутва на баламурниците. Седи на масата със зеленото сукно и замислено реди картите, разбърква ги и пак ги реди, а устата му все повтаря:
— С пет печелиш десетарка, с десет — двайсетарка…
Прави се, че не забелязва събиращите се около него наивници, жадни за леки пари. Истински майстор бе Сол — умееше да примамва, умееше да изчаква, баламите сами падаха в капаните му. Знаеше човекът, че рано или късно жертвата му е сигурна. Както истински ловец дебне пресичащата пътя му сърна.
Аз пък не можех да извадя от мислите си Калеб Кайл. Й пред очите ми все се изпречваха труповете на онези бедни разкъсани момичета. Изведнъж ми хрумна нещо — една от легендите за Нерон. Когато убил майка си Агрипина, той заповядал да й разпорят корема, за да види с очите си утробата, откъдето е излязъл. Дали това е вярно, не е важно. Интересното е какво би могло да мотивира подобно желание: вероятно някаква патологична мания или пък болезнена фиксация около кръвосмешенията, които му приписват древните историци. А може да е било и съвсем друго: стремеж да научи повече за самия себе си, за истинската си природа, като със собствените си очи съзерцава мястото на своя произход. Вероятно е обичал майка си, мислех си аз, преди любовта да се изроди в ярост и омраза, преди да намери в себе си силата да отнеме живота й и да нареди тялото й да бъде обезобразено. За един кратък миг дори изпитах съжаление към Калеб Кайл — към онова момченце, което безсъмнено е бил, преди да го обземе разрушителна мъст. Сетне ме обзе омраза към мъжа, в когото се бе превърнал.
Затворих очи и видях падащи от дърветата сенки. И една смътна фигура, която върви все на север, постоянно и само на север, сякаш ръководена от стрелката на компас. Естествено, че е тръгнал на север. Колкото се може по-надалеч от Тексас, след като си отмъстил на хората, намерили за целесъобразно да го изпратят в затвора за майкоубийство.
Има обаче още един аспект, който съм длъжен да спомена. Северът не е само противоположност на юга, така както го е възприемал южнякът Калеб Кайл. Спомням си разказите на дядо за това, че свещениците често водели службата и проповядвали в северната част на църквата. Правели го целенасочено — защото според множество деноминации северът все още не е изцяло озарен от Божията светлина. Има такава теза. По същата причина и до ден-днешен погребват некръстените, самоубийците и убийците само в северните парцели и винаги извън църковните стени.
Защото северът е територия на Мрака.
На север са владенията на Нечестивия.
На следващия ден университетската книжарница бе претъпкана със студенти и туристи. Седнах в малкото кафене в единия и край, взех си кафе и един брой на „Ролинг Стоун“, който намерих на съседен щанд. Рейчъл закъсня както винаги. Бе облечена в същото палто, само че сега панталоните й бяха сини, ризата на бели и сини райета и закопчана на врата. Върху й имаше небесносин пуловер. Косата й падаше свободно по раменете.
— Ти някога ставаш ли рано? — попитах я невинно и поръчах кафе с любимата й кифла.
— Легнала съм си на разсъмване. До 5 часа съм чела дяволското ти досие — отвърна тя. — Няма да ти стигнат парите да ми платиш, ако ти поискам хонорар за свършеното плюс нощния труд и екстра експресното изпълнение.
— Ужасно много се извинявам — рекох. — Те, парите, едвам ми стигат за кафе и кифлички.