— Поне част от нещата, да.
Тя прехапа устни, след това се замисли и, изглежда, стигна до някакво решение.
— Трябва да поговориш с него. Все пак вие си оставате приятели, а той няма много такива.
— Повечето хора са така — отвърнах й аз. — И да знаеш, Елън, опитвал съм се да му говоря. Но той ме е сложил на кантара и е отсъдил, че не тежа достатъчно. Иначе баща ти е добър човек, момиче, но е трудно да му влезеш в нормите.
Рики се върна и прекратихме разговора. Предложих им собственото си легло за през нощта и останах доволен, когато тя ми отказа. В противен случай сигурно нямаше да мога да мигна в него отсега нататък — само като си представя как онзи Рики я възсяда там.
Решиха да преспят в Портланд, а не в Огъста, и веднага на следващото утро да хванат пътя за Грейт Норт Удс — Големите северни гори. Подхвърлих, че могат да отидат в хотелчето „Сейнт Джон“ и да кажат на рецепцията, че ги пращам аз. Но ги оставих да правят каквото си знаят, макар и тази мисъл да не ми харесваше особено. Сигурен съм, че и на Уолтър Коул не би харесала. Някак усещах Елън като мое собствено дете.
След като си тръгнаха, се качих на мустанга и подкарах към Портланд и фитнес клуба в „Уан Сити Сентър“. Имах нужда от известно разтоварване — мускулно и друго — след целодневната работа по покрива. Сама по себе си тя си бе физическо упражнение, но трябваше да разкарам дребните тлъстини, които вече се образуваха по корема ми и отстрани и заплашваха да станат все по-големи и по-упорити. Четиридесет и пет минути изкарах в гимнастическия салон в здрави упражнения за коремните мускули, краката и горната част на тялото, кръвта ми се раздвижи, ушите ми чак забучаха, сърцето ми тупаше като тъпан, а фланелката ми почерня от пот. Привърших, изкъпах се и се загледах в огледалото — дали пък онези тлъстинки вече не са се стопили? Хайде де. Такъв съм си — нетърпелив. И вече на 35 години. Тук-там в косата ми проблясват бели косъмчета. Осемдесет и нещо килца, около метър и осемдесет и доста несигурност. Трябва да се движа, да работя, да действам — иначе ме чакат липолизи и разни други гадни процедури за изсмукване на мазнините.
По дърветата на Олд Порт вече блещукаха коледни украшения и разноцветни светлинки; отдалеч се създаваше впечатлението, че самите дървета са големи декоративни крушки. Отбих се до книжарницата да си купя няколко книжки, сетне спрях пред „Джава Джо“ за едно голямо кафе и да прегледам вестниците. Прелистих „Вилидж Войс“ — хвърлих едно око на най-новите идеи на Дан Савидж за секса. Тази седмица бе представил човек, твърдящ, че не е хомосексуалист, а просто обича да се люби с мъже. За Савидж голяма разлика нямаше. Честно казано, и аз се замислих. Какво пък толкова, а? Помъчих се да си представя какво ли би рекъл Ейнджъл за този тип и веднага се сетих, че вестникът никога не би отпечатал негови думи в пряк цитат.
Навън заваля, по витрините потекоха тънки струйки, от капчуците се лееше вода и мокреше минувачите деца. Загледах се в дъжда, после се върнах към вестника. В същия миг с периферното зрение усетих, че някой се приближава към мен. Почти веднага подуших и миризмата и по гърба ми отново полазиха тръпки.
— Може ли да задам един въпрос? — попита определено познат глас.
Вдигнах очи и пак потръпнах. От безформеното като клисаво тесто лице ме гледаха същите студени и гадни очички, по голата глава блестяха дъждовни капки. Мирисът на кръв и одеколон сега се бе засилил и аз неволно се отдръпнах със стола.
— Искате ли да намерите Бога? — гледаше ме загрижено.
Досущ като лекар, укоряващ заклет пушач, който дори и на преглед продължава да си потупва джобовете с тайна надежда да намери забутана нейде последна цигара. В бледите месести пръсти стискаше някакъв религиозен памфлет, на чиято корица се мъдреше доста неумела рисунка на майка с дете.
Погледнах го озадачено, сетне ми мина успокоителна мисъл. Вероятно е член на някоя от онези секти — откачалки на тема Исус и спасяването на човечеството. Макар че тежко му и горко на Христос, щом такъв боклук като този се е заел да се бори за хорското добро.
— Когато Бог има нужда от мен, той знае къде да ме намери — отвърнах му в същия дух и пак се зачетох във вестника.
— Откъде знаете, че Господ Бог не ви търси именно сега? — продължи той и се настани на масичката срещу мен.
Чак сега се усетих — по-добре да си бях затраял. Имаш ли работа с религиозни маниаци, най-добре си затваряй устата и си налягай парцалите. Тези типове са упорити като мисионери, които проповядват словото Божие след месеци постене, молитви и обет за мълчание. Само че този пред мен съвсем не мязаше на религиозен фанатик. Отново ме обзе някакво смътно безпокойство. В шантавите му въпроси имаше подтекст, но той видимо ми убягваше.