— Винаги съм мислил, че Той е по-висок — отвърнах и го загледах право в очите.
— Големи промени настъпват — незабавно отвърна плешивецът.
Сега в очите му искреше някаква особена светлина.
— Ще бъдат низвергнати грешниците, разведените, прелюбодейците, содомитите и жените, които не уважават мъжете си.
— Току-що изредихте всичките ми хобита — заявих, без да отделям очи от неговите, свих вестника и със съжаление изпих последната глътка кафе. — И подобни приказки хич не ме плашат.
Той ме наблюдаваше внимателно — като змия, която се готви да нападне при първия възможен случай.
— Ще бъдат низвергнати и онези, които застават между ближния и съпругата му или момченцето му например — този път в интонацията му звучеше открита заплаха.
Изведнъж се захили и сега ясно видях зъбите му — малки, остри, пожълтели като на гризач.
— Вижте, господин Паркър, търся един човек и мисля, че вие можете да ми помогнете.
Отвратителните му устни се разтегнаха още повече и станаха морави, като готов да се разпука зрял плод, от който всеки миг може да бликне алена струйка.
— Кой сте вие? — попитах.
— Няма значение кой съм.
Огледа кафенето. Момчето зад тезгяха се бе зазяпало по момичето на масата пред витрината. Около нас нямаше никой.
— Търся Били Пърдю — рече той. — Мисля, че вие може да знаете къде да го намеря.
— Какво искате от него?
— В него има нещо мое. Искам си го.
— Съжалявам, ама не познавам човек на име Били Пърдю.
— Струва ми се, че лъжете, г-н Паркър — тонът и височината на гласа бяха същите, само че заплахата прозвуча отново.
Леко отметнах сакото назад — уж неволно, — нека види дръжката на пистолета.
— Господинчо, на мен пък ми се струва, че си сбъркал адреса — казах тихо. — Сега си тръгвам и ако станеш преди да съм си отишъл, ще използвам пистолета си, за да те трясна по главата. Ясен ли съм?
Усмивката пак проблясна, но очите му се втвърдиха.
— Ясен сте ми — отвърна и отново усетих онова съскане от предишния път. — Не мисля, че можете да ми помогнете.
— Гледай повече да не ми се мяркаш пред очите — подхвърлих и си тръгнах.
Зад гърба си чух:
— О, няма и да ме видите дори…
И това ако не бе вече явна закана, здраве му кажи. Извърнах се и тръгнах към вратата странично, като не го изпусках от очи. А той извади запалка зипо и подпали брошурката, която все още държеше в ръка. И през цялото време също ме гледаше в очите.
Взех си колата от паркинга на „Темпъл“ и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Прозорците й тъмнееха. Натиснах звънеца, никой не отговори. Отправих се към Скарбъро Даунс — към парцела на Роналд Стрейдиър, недалеч от пресечката на „Пейн Роуд“ и „Ту Род Роуд“. Спрях до сребристия фургон на Били Пърдю и почуках на вратата, но вътре нищо не помръдна, нямаше и светлини. Напрегнах очи през прозорчето, но не различих много нещо, освен типичната неразбория и боклуци. Отдясно на фургона беше колата на Били. Опипах капака. Беше студен.
Чух шума отзад и се обърнах. Почти очаквах отново да зърна онзи изрод с голата глава, стърчаща като цирей от яката на кафеникавия шлифер. Но не — беше Роналд Стрейдиър, облечен в черни панталони, сандали и тениска. Късата му черна коса бе скрита под бейзболна шапка. В ръце държеше калашник.
— О, взех те за някой друг — рече ми той и извинително погледна към автомата.
— Като кой например? — попитах го усмихнат. — За виетнамец ли?
Знаех, че Роналд обича това оръжие и се кълне в него. Мнозина служили във Виетнам си бяха донесли калашници и разправяха, че били много сигурни. Американските M1 заяждали в онези постоянни азиатски дъждове и нашите момчета често ги заменяли с взети от убити виетнамци трофейни автомати „Калашников–47“. Желязото в ръката му изглеждаше достатъчно старо, за да бъде именно онзи военен спомен, с който Роналд редовно се хвалеше.
— Абе, и така не е зареден… да не мислиш нещо… — рече ми той.
Видимо се чувстваше неудобно.
— Не, бе, Роналд. Търся Били. Да си го виждал?
Поклати глава.