— Не и от вчера. Не ми се е мяркал.
Май изглеждаше притеснен. Може би искаше да ми каже нещо повече?
— Някой друг да го е търсил?
— Не зная. Може би. Струва ми се, че снощи мернах някой да оглежда фургона, но може и да се лъжа. Не си носех очилата.
— Остаряваш, Роналд — усмихнах му се аз.
— Да бе, може да е бил и стар — отвърна ми той, явно недочул моята реплика.
— Слушай — започна пак, видимо загубил интерес към Били. — Разказвал ли съм ти за моето куче, а?
Реших, че повече няма какво да науча тук, и го прекъснах.
— Да, Роналд, да — разказвал си ми поне сто пъти. Може и пак да ми разкажеш, само че не сега, защото бързам.
Тръгнах към колата.
— Хей, Чарли — викна той след мен. — Нали не се сърдиш нещо, а?
— Не, Рони — викнах му в ответ, — не, не ти се сърдя. Чао.
Същата нощ заваля проливен, студен дъжд. Тежките капки биеха като пирони по новопоставения покрив. Но отникъде не прокапа, дори и от местата, които бях правил съвсем сам — без намесата на Роджър. Почувствах се удовлетворен и заспах крепко и спокойно. Вятърът потропваше в капаците на прозорците, старото дюшеме на къщата поскърцваше и пъшкаше. Години наред бях заспивал с успокоителните въздишки на тези отколешни дъски, с гласа на мама, разказваща нещо в съседната стая, с ритмичното потупване на дядовата лула по верандата. Действаха ми като приспивателно. По парапета отвън все още личаха кафеникавите петна от никотина. Нарочно не ги боядисвах — имаха за мен сантиментална стойност.
Не помня защо се пробудих. Навярно нещо обезпокоително е проникнало през здравата обвивка на съня ми. Отворих очи — дъждът бе спрял, къщата кротуваше, но космите на врата ми бяха настръхнали и нещо тревожно ме глождеше в стомаха. Имах неясни предчувствия, вероятно сетивата ми работеха подсъзнателно. Имаше нещо. Съзнанието ми постепенно се избистряше от упойката на съня с интуитивната сигурност за дебнеща опасност.
Тихичко се измъкнах от леглото, нахлузих джинсите и взех пистолета — „Смит и Уесън“ — от кобура до възглавницата. Свалих предпазителя и се огледах. Вратата на спалнята бе отворена — винаги я оставям така. Блъснах я лекичко — пантите са отлично смазани и тя се разтвори напълно безшумно. Внимателно пристъпих в коридора — на голите дъски.
Настъпих нещо меко и влажно и мигом се отдръпнах. Лунните лъчи проникваха през прозорците до предната врата, заливаха помещението в сребрист светлик. Луната бе огряла и старата закачалка за дрехи, няколкото кутии блажна боя и стълбата, които бях оставил отдясно на вратата. В тази светлина ясно забелязах нечии кални стъпки, които тръгваха от задната врата, минаваха през кухнята, стигаха до вратата на моята спалня и оттам се отклоняваха към всекидневната. Собственият ми бос крак се бе ясно отпечатал в оставения от нечия обувка тънък слой кал току пред спалнята.
Бързо проверих всекидневната, сетне банята и незабавно тръгнах към кухнята. Сърцето ми тупаше яростно в гърдите, от устата ми излизаше бяла пара — беше студено като в гроб. Преброих до три наум и рязко влетях в кухнята, пистолетът описа голяма дъга и за секунди покри всяко нейно кътче.
Нямаше никой, но задната врата бе оставена полуотворена. Някой с лекота бе отключил простата ключалка и си бе влязъл като у дома. По стъпките заключих, че трябва да е бил мъж — ходил е из къщата и ме е гледал как си спя. Боже мой! Спомних си кошмарната глава на онзи изверг и си представих как ме наблюдава — проснат, потънал в дълбок сън. И напълно безпомощен. Чак стомахът ме присви от притеснение. Излязох на двора, внимателно огледах терена около къщата. Светнах лампите в кухнята и на верандата, обиколих цялата постройка. Почти навсякъде имаше стъпки. Ясни отпечатъци в прясната кал. Доста бе отъпкано точно пред прозореца на спалнята — онзи ме е гледал и оттам.
Върнах се вътре, взех мощния фенер, облякох пуловер и проследих стъпките чак до пътя. Не бяха минавали кой знае колко коли и установих, че те продължават до банкета. Стоях на пустото шосе, гледах наляво и надясно. Нямаше никой. Върнах се у дома.
Сега огледах кухнята много по-внимателно. На масата в ъгъла й се мъдреше нещо. Взех го, но не в ръка, а с тънка кърпа.
Разгледах го внимателно. Бе детска играчка — малък дървен клоун. Тялото бе направено от отделни ярко боядисани пръстени, които се държат заедно благодарение на завинтената най-горе глава на ухилен смешник с островърха шапка. Дълго го изучавах, после поставих играчката в найлонова торбичка и я окачих до мивката. Заключих задната врата, проверих всички прозорци и си легнах.