— Вярно е. Разрешителното ми излезе миналата седмица.
— Виж сега… ти имаш много по-голям потенциал. Познавам те, познават те и колегите — всички помним какво направи, колко кал извади на бял свят. Можем да използваме човек като теб.
— Какво точно подмяташ?
— Нищо не подмятам — казвам, че ако искаш да постъпиш при нас, за теб място винаги ще има. Мисля, че скоро ще имам ваканция в отдел ПСЛ.
Престъпления срещу личността.
— С убийства ли ще се занимавам или с дребно хулиганство?
— Хайде сега, не ставай ахмак.
— Защо да съм ахмак, Елис? Преди минута допускаше, че може да съм извършил двойно убийство. Ти наистина много бързо си сменяш мнението.
Той се засмя.
— Е, и какво от това?
Кимнах и също се усмихнах.
— Добре, ще си помисля.
— Помисли си, Птицо. Помисли си…
Рита Ферис лежеше по корем на пода на всекидневната, близо до телевизора. Около врата й се виеше късо въже. Връхчето на едното й ухо бе посиняло — виждаше се през разчорлената коса. Полата й бе запретната чак до кръста, но чорапогащникът и бикините си бяха на място и видимо недокосвани. Отново ми домъчня, сякаш нечии пръсти ме стиснаха за гърлото и изпитах нещо като обич, родена от краткотрайно усещане за огромна загуба. Стомахът ме сви както винаги в подобни случаи, а лицето ми пламна — пак усетих кратката и, но гореща милувка.
Малката стая бе чиста и спретната. Само детските играчки бяха поразхвърляни наоколо, на масата стояха готови за смяна пелени и безопасни игли. Нещо влезе в съзнанието ми и аз изживях последните мигове на живота й. Почувствах, по-скоро видях…
„… в размазан кадър ми се мярка въжето, което нахлузват на врата и отзад… усещам и допира на гръкляна… светкавичната инстинктивна съпротива — ръцете й отиват към гърлото, тя напразно се сили да вкара пръсти под примката, за да задържи натиска, но въжето сякаш прерязва нежните й пръсти и клупът безмилостно се затяга… аз чувствам и болката…
Агонията е дълга, животът бавно напуска тялото. Страданието е голямо, борбата е горчива и ужасяваща — онази сетна съпротива против постепенното, безмилостно прекършване на гръкляна, прогресивното унищожение на пръстеновидния хрущял в ларинкса… когато изпуква и крехката подезична кост, прозвучава нещо като тих звън на погребални камбани.
Паниката я тресе, пулсът е ускорен до крайност, кръвното налягане скача в непознати висини, тя се вие и подскача като пиле под ножа на палача, бори се да поеме сети, дъх. Опитва се да ритне тялото зад нея, но то предугажда всяко движение и примката се затяга още повече. Лицето става мораво, кожата леко посинява, започва да настъпва цианоза. Очите й се изцъклят и почти изскачат от орбитите, има усещането, че всеки миг главата й ще се пръсне…
Тогава я разтърсва силна конвулсия и тя усеща кръвта в устата — карминът тече от носа, влиза между устните, стича се надолу и капе по земята. Сега вече знае, че краят е неизбежен и прави последен отчаян опит да се освободи, да спаси поне детето, но не знае, че тялото й вече не я слуша… то бавно се свлича надолу, надолу, подът го привлича неудържимо, съзнанието й се замъглява и може би последното, което усеща, е миризмата на урина и екскременти. Светлината гасне, телесните функции са неконтролируеми и последната й мисъл е:
… аз винаги съм била така чиста…“
— Свършихте ли вече?
Гласът е на лекаря Хенри Воун, който говори на полицейския фотограф.
Доктор Воун е белокос, ерудиран, колкото лекар, толкова и философ, повече от двайсет години е в професията. Неговата служба е изборна със седемгодишен срок, което значи, че и демократи, и републиканци, и пак демократи са го назначавали и преназначавали през всичките тези години. Знаех, че наближава времето му за пенсиониране — сигурен бях, че ще остави след себе си изрядно функционираща система с всичките й изпипани детайли. Бях влизал в лабораторията, където в десетки и десетки бурканчета от доматен сос, майонеза и какво ли още не седят проби от тъкани, взети от нечие мъртво тяло. Според Елис доктор Воун не бил разстроен от пенсионерското си бъдеще — напротив, искал да „има повече време за размисъл“.