— Рут вече ме пита какво е станало. Не съм й казала, че са убити. Не зная как точно да й го обясня.
— Познавахте ли Рита добре?
— Не, по-скоро по съседски. Чувала съм разни неща — как съпругът й за малко не ги затрил в някакъв пожар и други подобни. Мислите ли, че той е свършил тази работа?
— Честно казано, не зная. Разбрах, че се е мяркал наоколо неотдавна.
— Аз лично съм го виждала поне два пъти. Седеше отвън, сякаш ги следеше. Казах на Рита, но тя извика полицията чак когато онзи се натряска здраво. Иначе го оставяше да си прави каквото си знае. Но не го пускаше тук горе. Мисля, че го съжаляваше.
— Снощи бяхте ли тук?
Тя кимна, замисли се, изгледа ме.
— Да, но си легнах рано, нали знаете — женски неразположения. Взех две успокоителни, пийнах чашка уиски и се събудих чак на сутринта — днес. Слизам по стълбите, гледам, вратата на Рита отворена. Надникнах, видях ги, тогава извиках полицията. Сега непрекъснато си мисля, че ако не бях взела онези две хапчета, ако не бях пила уиски… — преглътна шумно и за малко да се разплаче.
Погледнах встрани, за да не я притеснявам. Когато отново се извърнах към нея, тя се бе овладяла.
— Да сте забелязали нещо друго, друг да се е мяркал насам, да ги е тормозел или нещо?
Тя отново замълча, замисли се. Колебанието говореше много, поне за мен.
— Госпожице Мимс… — започнах отново.
— Викайте ми Люси — погледна ме тя и пак преглътна.
— Люси, вече с нищо не можете да й навредите. Нищо по-лошо не може да й се случи. Напротив — ако знаете нещо, което ще ми помогне да намеря убиеца или убийците, по-добре ми кажете. Моля ви, Люси.
Тя отпи от кафето и започна да говори бързо:
— Не й стигаха парите. Знам, че беше така, защото самата тя ми е казвала. Има една жена, която помагаше с пари и храна, но то не бе достатъчно. И аз правех каквото можех, но тя обикновено ми отказваше. Казваше, че ще си намери начини да припечелва нещо странично.
— Споменавала ли е как?
— Не, но вечер аз наглеждах Дони, докато тя отсъстваше. Три пъти ми го е водила и винаги почти без предупреждение. Прибирах го у дома, не можех да й откажа. Третия път като се върна, бе разплакана. Изглеждаше и уплашена, но не искаше да сподели какво се е случило. Във всеки случай ми благодари и каза, че вече няма да се налага да гледам Дони вечер, защото онази работа не се получила.
— Казахте ли тези неща на полицията?
Поклати глава.
— Не съм и не зная защо не го направих. Просто защото… защото, вижте, смятам, че тя е… беше добър човек, почтен. Просто правеше каквото може, за да върже двата края. И ако бях споменала пред полицията, щеше да се получи грозно, нещо лошо, долно, нали?
— Знаете ли за кого, къде е работила?
Люси се изправи и тръгна към коридора, влезе някъде и след малко се върна с нещо в ръката. Беше листче хартия.
— Поръчваше ми, ако нещо стане с Дони или дойде Били, или тя самата не се върне навреме, да се обадя на този човек.
Подаде ми листчето. На него със спретнат, красив почерк бе написано име — Лестър Бигс.
— Кога бе онзи случай — когато е била разплакана, уплашена?
— Преди пет дни — рече тя.
Значи най-вероятно Рита ме е потърсила същия ден, когато се е опитала да намери пари и помощ, за да се измъкне от Портланд.
— Може ли да задържа това? — попитах, като размахах леко листчето.
Тя кимна в съгласие и аз го прибрах в портфейла.
— Знаете ли кой е този човек?
— Има фирма за компаньонки в южен Портланд — отвърнах аз.
Нямаше нужда да я будалкам. Люси Мимс сама се бе досетила още преди нашия разговор.
Сега вече не можа да сдържи сълзите си. Те избликнаха от очите и потекоха по бузите. В същия миг се появи и момиченцето, прекоси стаята тичешком и я прегърна. Погледна ме, но в очите му нямаше укор. По някакъв начин усещаше, че самият аз нямам вина, за каквото и да плачеше майка и.
Извадих визитка и я подадох на Люси.
— Моля, обадете ми се, ако се сетите за нещо друго, ако ви се поиска пак да си поговорим. Или ако имате нужда от помощ.
— Не се нуждая от ничия помощ, господин Паркър — рече тя и в гласа й усетих твърди нотки.
Усмихнах се и ми се счу нещо като ехо от ритници — нечий задник е бил ритан оттук, та чак до Ню Джърси.
— Предполагам, че не — отвърнах леко и отворих вратата. — Във всеки случай да знаете — приятелите ми викат Птицата.