Присви устни, поглади един от многото белези по лицето си и продължи:
— Проверяват, значи, веднага и ми казват — няма никой в стая 927. Тя изобщо не е давана. Значи дъртакът може да е подкупил някой от прислугата или да е влязъл с шперц или някакъв друг гяволък. Заведох Рита в бара, купих й коняче и я изчаках да се успокои. Чак тогава я отведох у дома. Ето — това беше всичко.
— И нищо не сте казали на ченгетата за онзи тип, така ли?
— Абе, човек, как да им кажем?
— Нали имаш телефон.
— Имам и бизнес — рече той и наведе глава.
Имаш, ама няма да е задълго, заканих се аз наум. Това копеле Бигс, колкото и да се преструва на арабия, не бе нищо друго, освен паразит и използвач. Винаги и навсякъде най-лесните жертви са младите жени, готови да проституират от немай-къде.
— Не разбираш ли, че онзи тип вероятно се е опитал да я намери? И може би е успял и затова сега Рита Ферис не е вече между живите.
Бигс упорито заклати глава.
— Е, хайде сега, такива неща стават постоянно. Онзи чешит най-много да си се е прибрал вкъщи и да е ударил една чекия, така де.
Приказваше уж нехайно, но очите му го издаваха, че сам не си вярва. При това изобщо не си бе вдигнал главата, направо не смееше да ме погледне в очите, просто излъчваше чувство за вина.
— Не ви ли го описа по-подробно?
— Е, нали ти казахме: стар, висок, посивяла коса, смърди. Това е…
Станах и тръгнах. На вратата подхвърлих през рамо:
— Е, благодаря. Страшна помощ ми оказахте.
— За тебе винаги — безсрамно отвърна Бигс. — И ако ти се чука нещо по така, звънкай!
— О, разбира се — най-напред на тебе ще се обадя.
Излязох на улицата и веднага до мен се доближи кола. Беше Елис Хауард. Не изглеждаше особено очарован, че пак ме вижда.
— Какво правиш тук, Птицо?
— Същото, каквото и ти.
— Току-що получихме анонимно обаждане.
— Брей, късметлии сте вие…
Усмихнах се и си рекох, че съвестта на Люси Мимс е заговорила.
Елис потърка лице. Имаше уморен вид, очите му бяха зачервени.
— Не ми отговори на въпроса. Пак ли да те питам? Откъде си научил, че е работила като проститутка?
— Ами сигурно по същия начин, както и ти. Има ли някакво значение?
— Естествено, че има. Важното е, че ти щеше да ни кажеш, нали? Просто нямаше търпение, а, Птицо?
— Разбира се, че щях. Не ми се искаше да й лепнат етикет на курва точно когато репортерите се мотаят насам-натам и задават всякакви въпроси. При това се надявах да науча още неща.
— Не знаех, че си толкова сантиментален — рече той, но в гласа му нямаше и следа от хумор.
— Имам скрити качества — отвърнах и се обърнах да си ходя.
— Чао, Елис, ще се видим пак — обадих му се вече от колата.
Осма глава
След срещите с Бигс и Елис хванах по „Темпъл стрийт“ и се отбих в „Грийн Маунтин Кофи Роустърс“. Поръчах кифличка и френско кафе и се загледах в трафика, който отбиваше към „Федерал стрийт“. Неколцина се бяха наредили на опашка пред старото кино — да гледат поредния евтин филм. Други се разхождаха на чист въздух по „Монюмънт Скуеър“. Наблизо бе и „Конгрес стрийт“, пълна с пешеходци, както почти винаги. Магазинчетата на тази улица бяха здраво пострадали, когато големите пазарни центрове отклониха клиентите от тях. Но тя сега отново процъфтяваше с ресторантите си, с театъра и кафенетата наоколо, пък и все, повече се превръщаше в културен център на Портланд.
Градът немалко се бе борил за оцеляването си: на два пъти бе горял, запален от индианците през 1676 и 1690 година; отново полуразрушен от оръдията на английския офицер Хенри Мауат след поредния сблъсък с короната; подпален и четвърти път по невнимание — някой си, може би пиян, хвърлил запален фишек в една корабостроителница на „Комършъл стрийт“ и последвалият пожар превърнал източната част в огромна клада. Но градът неизменно бе оживявал и оправял разрушенията. И днес все още растеше.
Портланд ми е мил, както например къщата в Скарбъро. За мен той е място, където миналото съществува в настоящето. Тук винаги можеш да намериш себе си, особено когато разбереш, че си само една брънка в безкрайна верига — защото отрязан от миналото си човек е като захвърлена в морето на настоящето отломка. Може би това донякъде беше и проблемът на Били Пърдю. Малко сигурност е имало в нелекия му живот. А миналото му бе поредица от злощастни епизоди, сливащи се в безкраен кошмар. Как човек като Били да направи брачния си съюз щастлив? Когато единият партньор внесе нещастието си в семейството, то неизменно помрачава и другия. В крайна сметка имаме двама нещастници, а може би и неизбежен развод.