Уилфърд отметна пеша на сакото и се показа колтът му с дълга, близо двайсетсантиметрова цев. С патлака приличаше на застаряващ пищовджия от зората на Дивия запад.
— … и той се разкара.
— Ти спомена ли му името на жената?
— Аз тогава бях готов да му дам и сакото от гърба си, само и само да ми се махне от главата. Пък и си рекох, че е време за стратегическо отстъпление.
Кафето ми бе изстинало. Наведох се през бара и го изсипах в мивката отзад.
— Да имаш някаква идея къде може да е Били сега?
Уилфърд поклати глава отрицателно.
— Не, но има нещо друго.
Изчаках.
— Старицата от „Света Марта“. Името й е Емили Уотс, или поне тя сама така се е наричала. Да ти напомня нещо?
Помислих, помислих, но нищо не ми дойде наум.
— Не. Трябва ли да ми напомня?
— Същата старица, която се самоуби насред снежното поле. Странна работа, не мислиш ли?
Сега вече цялата история изплува в съзнанието ми — нали бях гледал телевизия, слушал новините. Всъщност стрелбата в Праутс Нек я бе изместила от вниманието ми.
— Да не смяташ, че Били Пърдю е ходил да я види?
— Хм, откъде да знам, но нещо я е изплашило достатъчно, за да хукне в гората късно вечер, че и да се гръмне сама, тъкмо когато я намерили и я увещавали да се върне.
Изправих се, благодарих и наметнах палтото си.
— Удоволствие ми достави да си поговорим, синко. Знаеш ли, доста приличаш на дядо си. Държиш се като него, хубаво е, че още се срещат такива като теб.
Отново изпитах угризения.
— Благодаря. Да те закарам донякъде?
Не отговори. Размаха шишето към бармана — да му даде ново, поръча си и уиски. Щеше да се отреже докрай.
Оставих двадесетачка на бара — да платя и следващите питиета, а той вдигна чашата към мен.
— Наздраве, синко, и благодаря. Няма къде да ходя.
Когато излязох, вече тъмнееше. Закопчах палтото — беше доста студено: откъм пристанището духаше мразовит вятър, обхващаше скалпа ми с ледени пръсти, навяваше студ в пазвата и гърба ми. Бях оставил мустанга на паркинг в „Индия“ 1 — така викат на едно кътче в Портланд с мрачна история. Всъщност то е мястото, където навремето колонистите си построили брегово укрепление и го нарекли Форт Роял. Издържало само десетина години — докато французите и местните им съюзници — индианците, го нападнали, превзели и изклали сто и деветдесетима заселници, които преди това сами се предали. По-късно наблизо е била построена крайна жп гара на име Индия Стрийт Търминал. Тук е и нулевият километричен камък на Атлантика и на железопътното трасе Сейнт Лорънс — голямата канадска жп магистрала на „Кънейдиън Нашънъл Рейлуейс“ още от времето, когато Портланд е бил важно железопътно кръстовище към Канада и вътрешността на страната. Емблемата на тази компания, а и тази на параходните линии до него още могат да се видят над вратата на старата сграда на „Индия“ 1, днес заета от нова застрахователна фирма.
Железниците не работят по тези места вече поне тридесетина години, но се носят приказки, че спирката Юниън Стейшън на „Сейнт Джон“ ще бъде преустроена, а пътническата линия за Бостън и обратно отново ще влезе в действие. Странно е да си помисли човек как тези отдавна смятани за приключени и забравени неща от миналото възкръсват, оживяват и се връщат в настоящето…
Приближавах колата, вече виждах заледените й стъкла. Бе паднала мъгла, в такива нощи звукът се носи надалеч кристално ясно, чисто и силно. Различавах силуетите на складовете и лодките. Почти бях стигнал, когато чух стъпки зад гърба си. Успях да разкопчая палтото и бавно, без резки движения ръката ми тръгна към пистолета. Късно! Нещо неприятно твърдо се заби някъде над таза ми и нечий глас каза:
— Хайде да се поразходим. Лапите горе и встрани!
Вдигнах ръце, но фактически ги задържах хоризонтално и встрани, както ми бе наредено. Някъде отдясно се появи куцаща фигура. Левият крак бе леко превит навътре и недъгът правеше походката тромава. Във всеки случай човекът професионално ловко измъкна пистолета от кобура ми. Сега го зърнах по-добре — беше дребен, нисък, — не повече от метър петдесет и нещо и вероятно на не повече от четиридесетина години. Гъстата му коса бе надвиснала над кафяви очи, раменете му бяха прекалено широки за ниското тяло, но пък бе с връхна дреха вероятно с подплънки. Може дори да се каже, че бе красавец, ако не смятаме разцепената горна устна, заешка устна както й казват, която седеше като прясна рана на херувимското му лице.