Влязох в гостната. Нещо мъничко, дребно, игриво ме чакаше зад отсрещната остъклена врата. Долавях формата му в сенките, светлината в очите, но нищо повече от това. Тръгнах натам, а формата се размести, чух външната врата да се отваря, скърцането на пантите, удара на дръжката в стената — звуци, познати до болка… Вятърът нахлу у дома, замята пердетата и завесите, прозорците затракаха още по-силно, подгони облачета прах по коридора.
Сега вече почти затичах. И когато застанах на вратата, едва успях да зърна дребната фигурка във виолетово, която почти се скриваше между дърветата отвън. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо и мракът отсреща я поглъщаше.
Пристъпих на верандата, слязох на двора и усетих замръзналата трева под босите крака, дребни камъчета се забиха в петите ми, по пръстите ми пробяга някаква гадинка с много крачета. Стоях току пред края на гората и бях уплашен. Много уплашен.
Тя ме чакаше там. Да. Не помръдва, храстите и дърветата прикриват по-голямата част от тялото и, лицето и тъмнее в сенките на клоните, но ето на! Изведнъж се показа и пак се скри. Очите й аленеят — налети с кръв, дебелият черен конец кръстосва устните зигзагообразно, досущ грубо съшита уста на парцалена кукла. Стои и ме гледа иззад дърветата, безмълвна, сякаш бездиханна, а зад нея малката фигурка подскача ли подскача, като че танцува сред храстите.
Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Боже, мили Боже, нека се събудя, моля те! Но мразовитата земя под краката ми е истинска, главата ме стяга и боли съвсем истински, а вятърът носи ли носи звънлив детски смях.
Долових зад себе си движение, нещо ме докосна по рамото. За малко да се обърна, натискът на рамото ми се увеличава и аз зная, че не бива да се обръщам, че не трябва да виждам онова, което е зад гърба ми. Извръщам леко глава вляво, където нещо е стиснало рамото ми, и не мога да сдържа тръпките, които ме побиват, разтрисат цялото ми тяло. Мигновено затварям очи, притискам клепачи с все сила, но онова, което съм зърнал, се запечатва в съзнанието ми като релефно изпъкнал под силна светлина образ.
Ръката е мека, бяла и деликатна, с дълги, източени пръсти. На неземния предутринен зрак искри годежен пръстен.
птицо
Колко пъти съм чувал този шепнещ глас в мрака, прелюдия към нежна милувка на топли пръсти, палещ дъх на бузата, отмаляла гръд с твърди връхчета, притиснати в моето тяло, бедра, обгърнали моите? Чувал съм го в страстни мигове на споделена любов, когато заедно сме били щастливи; в моменти на гняв и обида, и ярост, и тъга — когато бракът ни тръгна да се разпада. Чувал съм го и в други времена: в шумоленето на тревата, в пукота на разлюлени от есенен вятър клони. Глас, който иде от нейде далече и ме зове от тъмните сенки.
Сюзън, моята Сюзън.
птицо
Гласът сега е съвсем близо, почти ми шепне в ухото, но не усещам дъха й по бузата си.
помогни
А в гората отсреща жената все така ме гледа, широко отворените червени очи не трепват.
Как да й помогна?
намери го
Кого да намеря? Били ли?
Пръстите ме стисват още по-силно.
да
Но аз не нося отговорност за него.
за всички носиш отговорност
А в локвичките лунна светлина между дърветата се гушат и вият сенки, надвиснали над земята, краката им не докосват тревата отдолу, разпраната плът свети алена и влажна. За всички ли нося отговорност?
Тогава натискът на рамото секва и усещам, че тя се отдръпва. Отсреща в гората някой проплаква и жената, която е била Рита Ферис, се разтапя в дърветата. Долавям мимолетен проблясък — мярка се нещо виолетово, и сетен звук — детския кикот.
Сетне виждам още нещо.
Дългокосо русо момиченце, което ми маха с ръчица и иска да ми каже нещо, гледа ме с обич или така ми се струва. Не мога да съм сигурен, защото се скрива в гората, последвало другарчето си.
Девета глава
Когато се събудих, бе вече съвсем светло. Зимното слънце проникваше в спалнята между незатворените докрай пердета. Главата ме цепеше, долната челюст почти не я усещах — бе изтръпнала и болезнена на допир. Бях стискал зъби колкото сила имам, докато електрошоковете тресат тялото ми. Седнах в леглото и главата ме заболя още повече — чак тогава си припомних нощния сън. Ако изобщо е бил сън.
Цялото легло бе отрупано с листа, стръкчета трева и мънички клончета, а по краката ми имаше засъхнала кал.