Почувствах смътен страх, стиснах слушалката с все сила.
— Чакай сега, когато си тръгвах, той си ближеше питието в онова барче.
— Уилфърд никога не ближе питиетата — той ги гълта на екс — поучително каза Елис. — Зарежи тези работи, кажи ми планираше ли да ходи някъде?
— Не помня такова нещо — отвърнах и изведнъж замръзнах: сетих се, че Чели спомена името на Уилфърд.
— А за какво си побъбрихте?
Помислих бързо, па рекох:
— Работил е известно време за Били Пърдю — търсил родителите му.
— Така ли?
— Така.
— Открил ли е нещо?
— Не мисля.
Елис помълча отсреща, изцъка веднъж-дваж и рече тежко:
— Виж какво, Птицо, не крий истината от мен, дразни ме този твой подход.
— Нищо не крия — отговорих бързо.
Това не бе лъжа, но не беше баш и истината. Изчаках да видя дали Елис ще се нервира, но той изсумтя и преди да затвори, само рече:
— Дръж си ръчичките чисти, Птицо.
Тъкмо прибирах масата, когато отвън избръмча мотор на кола. През леко открехнатите пердета видях задницата на златист мъркюри, паркиран току до къщата. Взех пистолета, увих го в пешкирче и излязох на чардака. Пристъпих под хладните сутрешни слънчеви лъчи и чух познат глас:
— Кой сади днес толкова дървета, а? Откъде този мерак, аз нямам време бельото да си изпера…
С гръб към мен, облечен в мъхесто яке и измачкани кадифени джинси, стоеше Ейнджъл и любопитно съзерцаваше дръвчетата в широкия дядов двор. До него на земята се мъдреше вехт пластмасов куфар, толкова издраскан и очукан, сякаш паднал от самолет. За да не се отвори, бе завързан с яко синьо въженце.
Ейнджъл въздъхна, ухили се и веднага се разкашля раздиращо и продължително.
— Ето, идваш на истински, чист въздух и веднага боклуците напускат белите ти дробове — не ти трябва лечение — обади се друг, също познат глас, дълбок и проточен.
Иззад колата се подаде наведеният до този миг Луис. Държеше блестящ нов куфар и голям калъф за костюми. Както винаги бе облечен в елегантен лоден, под който изпъкваше изрядно изгладеният му скъп костюм. Черната риза бе закопчана на яката, бръснатото теме лъщеше на слънцето. Всичко по Луис бе модно, изрядно, изобщо шик. В отворения багажник зърнах продълговат метален сандък. Този човек никъде не ходеше без любимите си играчки.
— Боже, ще си изкашлям дробовете — с насълзени очи изпъшка Ейнджъл и разтри гърди с две ръце.
Ужасно хубаво ми стана, като ги видях. Настроението ми се вдигна, силата сякаш се върна в мен. Защо бяха тук, а не в Ню Йорк, не зная, но каквато и да бе причината, истински се зарадвах. Луис ме изгледа и кимна, както винаги може би прочете мислите ми. И той изглеждаше доволен от присъствието си, поне дотолкова, доколкото изобщо умее да показва чувствата си.
— Знаеш ли, Ейнджъл, това наоколо е истинската природа — ухилих му се и го потупах по рамото.
— Дървета, въздух, птици — клатеше глава той, сякаш бе в пълно недоумение. — Толкова много дървета на едно място не съм виждал, откакто ме изгониха от детската скаутска организация.
— Няма да те питам защо — рекох.
— Копелета недни. Тъкмо щяха да ми дават значка на природозащитник — рече Ейнджъл и си вдигна куфара.
— Кой ще ти даде на теб значка, бе? — обади се Луис. — Ти и значка, ха-ха!
— Много смешно, нали — сопна се Ейнджъл. — Значи не можеш да бъдеш гей и да вършиш мъжки неща, така ли?
Двамата винаги се заяждаха по един и същи начин.
— Аха. Ако си гей, ще носиш готини дрехи и ще се грижиш за кожата си, изобщо за външността си, чуваш ли какво ти говоря!
— Ти сигурно нямаш себе си предвид — ехидно подхвърли Ейнджъл.
Те продължиха да се джафкат, а на мен ми беше страшно мило, че са дошли и всичко си е постарому.
— Хей, а ти как си, приятелче? — обърна се към мен Ейнджъл. — Я прибери патлака. И да ти харесва и да не ти харесва, ние оставаме на гости. Впрочем ти изглеждаш доста скапан.
Погледнах с неудобство към увития в пешкира пистолет. Сетне, за да променя темата, направих комплимент на Луис.
— Елегантен като лорд.