— Такива сме ние, черните — рече той добродушно. — Пари може да нямаме, но вкус — винаги.
Заведох ги във втората спалня. Мебелировката се състоеше от нисък матрак и стар дрешник.
— Леле, Боже, че тук е като в Хилтън — ухили се Ейнджъл. — Как се вика прислугата — с чукане по тръбите на парното ли?
— Имаш ли спално бельо или да идем да оберем някой магазин? — захвана ме и Луис.
— Аз в тая дупка няма да спя — изведнъж заяви Ейнджъл. — Ако ще ме ръфат плъховете, поне да си направят труда да се катерят на истинско легло.
И тръгна да излиза от стаята. След малко извика от моята спалня.
— О, че тук е доста по-добре. Ела, Луис, тук ще спим!
Безпогрешно долових шума на пружините на моя матрак — Ейнджъл скачаше като дете върху него.
Луис се засмя и рече дяволито:
— Ти май наистина ще имаш нужда от пистолета.
Сви рамене и тръгна към съседната стая.
Все пак успях да ги прогоня от моята спалня. Междувременно се обадих по телефона и уредих да ми докарат част от дадената на склад покъщнина, включително и едно старо легло. Настаних ги на кухненската маса и седнах срещу тях с надеждата да чуя защо са дошли. Навън заваля — тежки, мразовити капки забарабаниха по прозорците. Идеше зимата.
— Ние сме ти като кръстници. Гей кръстници — рече Ейнджъл.
— Май не разбирам какво точно искаш да кажеш — рекох съвсем искрено.
— Глей сега, подочухме разни интересни новини за твоя роден край — продължи той с поучителен глас. — Че тук са се събрали много важни хора — Тони Чели например, цяла тумба от ФБР, местните лайнарчета, пък и разни мъртви азиатци, престрелки като в старите готини филми, нали, Луис? Че твоят град е като Обединените нации, разликата е само в оръжието.
— И какво по-точно сте чули? — попитах аз с интерес.
— Например, че отново си трън в задника на някои хора — отвърна той. — Я си виж сурата. Трудно се променяш, Птицо.
— Един гадняр със заешка устна се опита да ме превъзпита с помощта на електрически остен — такъв, за животни нали знаете? Сетне ме срита в главата, сигурно за да не забравя урока, и ми промени прическата.
Ейнджъл заклати глава съчувствено.
— Този вид хора — с разцепените устни, те, знаеш, са с болна психика — искат и другите да имат физически дефекти.
— Този тип се казва Мифлин — обади се Луис. — С него имаше ли един друг — с мутра сякаш ударена отгоре с парен чук?
— Имаше — отвърнах, — само че той не ме ритна нито веднъж.
— Само защото бавно загрява — рече Луис. — Докато посланието мине през мозъка и стигне до крака му, той вече е забравил какво е искал да направи. Казва се Беренд. Толкова е зле, горкият, тъп е като галош. А Чистия беше ли с тях?
Луис говореше и се забавляваше с готварския ми нож. Постави го с острието на показалеца и го подхвърли високо във въздуха, за да го хване за дръжката като истински жонгльор. Супер изпълнение. Спокойно може да постъпи във всеки цирк.
— Бяха взели стаи в „Риджънси“. Тони ме прие в неговата.
— Добре си прекарахте, нали? Хотелът луксозен, цял куп звезди, а? — подхвърли Ейнджъл.
Той оглеждаше масата и с погнусена физиономия побутваше останките от неприбраната храна. Нарочно го правеше негодникът му с негодник.
— Прекрасно гости беше, като, разбира се, изключим ритниците по главата и електрошоковете. Тези хора могат да лекуват психически болни — готови психиатри са.
— Да му го начукам аз на тоя Тони — закани се Ейнджъл. — Ще взема да го поканя да живее тук — при теб. Малко мръсотия и мизерия — да му напомнят за истинските корени.
— Ако ми ругаеш къщата, иди да спиш на двора — сопнах се аз.
— Да, бе — там е по-чисто и по-топло.
Луис спокойно потупваше с пръсти по масата.
— Чувам разни приказки, че по вашите места се губели пари. При това големи пари, а?
— Мисля, че правилно си чул.
— Ти имаш ли представа къде може да са отишли?
— Май че да. Може да са у един тип на име Били Пърдю.
— И аз чух същото.
— От източници на Тони Чели ли го чу? — попитах с интерес.
— От недоволни наемници. Според тях този Били Пърдю е жив мъртвец. Колкото и да се крие, живот за него повече няма.
Разказах им за убийството на Рита и Доналд. Те се спогледаха многозначително. Ясно бе, че знаят още доста неща.