— Но смъртта на онзи не решава основния проблем — продължи Луис. — Тони е в истинска беда, защото разни могъщи хора започват да си търсят парите. Тогава Чистия вади късмет — негов стар канадски другар от Торонто му разказва за някакъв дърт камбоджанец, който си живее тихо и кротко в Хамилтън. Оказва се, че дъртият е бивш червен кхмер, и то не какъв да е, а заместник-директорът на лагера „Тол Сен“ в Пном Пен.
Бях чел за „Тол Сен“ — бивше училище в столицата на Камбоджа, превърнато от кхмерите в нещо като концентрационен лагер за мъчения и екзекуции. Шеф на лагера бил садист, когото наричали Другаря Дой. Той използвал бичове и камшици, вериги, отровни влечуги и водни мъчения и избил близо 16 000 души, сред които имало и западни граждани, влезли в страната случайно или по други причини.
— Този — дъртият — имал приятели в Тайланд и спечелил доста парици — участвал в мрежа за трафик на хероин — добави Луис. — След виетнамското нахлуване се скатал и по-късно се появил с нови документи като собственик на ресторанти в Торонто. Дъщеря му се записала да следва в Бостън, а Тони решил да изкара пари от нея. Хората му я отвлекли, поискали доста пари от бащата. Онзи не може да се оплаче на ченгетата заради миналото си и се съгласява да плати — срокът е 72 часа. После се сещаш какво е станало: неговите хора носят парите, макар че момичето вече е мъртво, но те, естествено, не знаят. В Мейн се разиграва онази патаклама и край. Това е.
Значи затова цъфна канадското ченге — Елдрич. Разказах на Луис за него и за феберейците и той вдигна пръст.
— Има още нещо: още преди престрелката тук да е завършила, къщата на камбоджанеца в Хамилтън изгаря заедно с него, останалата част от семейството и другите му бодигардове — общо седем души. Тони иска да е съвсем начисто — нали такъв му е и прякорът — Чистия.
— Хм, значи сега за Тони има издадена присъда, а Били Пърдю се крие някъде с мангизите — рекох замислено. — Сега ще ми кажеш ли защо се спогледахте така особено с Ейнджъл, преди да се разприказваме?
Очаквах нещо наистина неприятно и то не закъсня. Луис се загледа в прозореца и барабанящия по него дъжд.
— Ти си имаш не по-малко сериозен проблем от този на Тони — рече той след малко напълно сериозно. — Положението е доста кофти.
Лошото бе, че и физиономията на Ейнджъл стана съвсем мрачна.
— Е, казвай. Колко кофти?
— Достатъчно. Чувал ли си някога за Ейбъл и Стрич?
— Не. Те какви са — производители на сапун ли?
— Не, брато. Убийци.
— Е, как го казваш, сякаш са единствените. Аз все с такива си имам работа, и то от колко време насам.
— Само че тези двамата го правят за удоволствие.
И през следващия час Луис ми разказа всичко, което знаеше за наситеното с жестокости житие на двамата садисти — известни само с имената Ейбъл и Стрич. Откъдето и да минаваха, след тях оставаха трупове — жертви на нечовешки мъчения, клади, газови експлозии и отравяния, сексуални престъпления, изнасилвания и ненужни злоупотреби с хора — особено жени и деца. Убивали и убивали — невинаги срещу заплащане. Особено обичали да чупят кости, да проливат кръв, да задушават и умъртвяват с електрически ток. Пътят им бил дълъг и сложен — опасвал цялото земно кълбо като бодлива тел — от Азия до Южноафриканската република, Южна и Централна Америка — изобщо навсякъде, където има хора, готови да платят за мъчения, убийства и терор срещу неудобни люде и противници. Независимо дали въпросните са политически или други опоненти, партизани, правителствени чиновници, селяни, свещеници, калугерки и деца. Най-противното беше, че се навивали да работят и за дребни суми, а когато нямало и дребни — съвсем безплатно, стига да има жертва.
Луис разказа за един случай в Чили. Чилийско семейство било отдавна трън в очите на националната разузнавателна служба на режима на Пиночет. Агенти от нейната дирекция подозирали, че семейството прикрива и помага на местни индианци, които били от „съпротивата“. Тримата синове били арестувани и отведени в мазетата на изоставено правителствено здание. Там затъкнали парцали в устите им и ги завързали за бетонни стълбове. Сетне довели майката и сестрите под оръжие.
Сцената била злокобна, осветлението слабо, всички мълчали. От сенките излязъл нисък и набит, плешив мъж с бледо лице и мъртви очи. Някъде в мрака встрани имало и друг човек, но и той мълчал — само очите му святкали и миризмата на запалената от него пура се носела към присъстващите.