Е, ако това е вярно, значи няма нищо нетипично във факта, че осмина мъже бяха намерили смъртта си именно тук. Нищо нетипично, нищо странно, просто закономерност.
Върнах се у дома и направих голяма кана кафе. Препекох кифлички и приготвих скромна закуска, докато Ейнджъл и Луис се къпеха и бръснеха.
Предната вечер бяхме обмислили план за действие, изобщо стратегия. Луис ще остане в къщата, ще излиза на разходки из Портланд и ще си държи очите отворени — може би ще засече някъде наоколо Ейбъл и Стрич или поне единия. Ако нещо важно се случи, винаги ще може да ми се обади по клетъчния телефон.
Бангор е на около 125 мили северно от Портланд, ако караш по магистралата Ай–95. Ние с Ейнджъл потеглихме веднага след закуската. Аз бях на волана, а той незабавно завря нос в колекцията ми от касети и започна да ги прослушва. Не можеше да изтърпи повече от една-две песни; вадеше касетите и ги захвърляше на задната седалка. Така отзад набързо заминаха The Go-Betweens, The Triffids, The Gourds, любимите ми Джим Уайт и Док Уотсън, а колата заприлича на детска стая. Нарочно си пуснах песните на Lampchop и в купето прозвуча нежната тъжна мелодия на Will Drive Slowly.
— Кво е това, бе? — веднага се удиви Ейнджъл.
— Наричат се алтернативно кънтри — наставнически отвърнах аз.
— Абе, кви са тия откачени песни — подигра се той. — Чуй го само този: „когато камионът потегли, съпругата се завърне у дома и кучето ти възкръсне“. Кви са тия дивотии бе, Птицо? Ти в тази провинция съвсем си превъртял.
— Ако Уили Нелсън те чуе, вероятно ще те ритне в задника — предупредих го аз.
— Кой бе, онзи нещастник ли? Ти знаеш ли, че този същият Уили Нелсън веднъж жена му го вързала с чаршафа и го спукала от бой с метлата, а? Ега ти авторитета!
Сджафкахме се още малко за това-онова в съвременната музика и минахме на по-мирна тема: новините по местното радио. Говореха за някакъв земемер ли, за картограф ли на тукашна дърводобивна фирма, който обикалял северните райони и по едно време изчезнал, но не обърнах достатъчно внимание.
На Уотървил спряхме за по едно кафе и нещо леко за хапване. Ейнджъл си поръча гризини и супа, аз само кафе, свършихме и тази работа и докато чакахме сметката, той нещо се замисли. Досетих се, че ще има по-специален разговор, но го оставих сам да започне. Не се наложи да чакам много.
— Помниш ли, че в Ню Йорк… хм, те попитах за Рейчъл? — със запъване започна той.
— Помня.
— Май не ти се говореше за нея много-много, а?
— И сега не ми се говори.
— А може би е необходимо.
Ядосах се и замълчах. Питах се какво ли имат с Луис наум относно мен и Рейчъл. Реших, че са обсъждали този въпрос единствено от добро сърце и малко ми мина ядът.
— Тя няма желание да се вижда с мен — обясних на Ейнджъл.
— А ти какво мислиш по този въпрос?
— Слушай, я престани да ми досаждаш!
— Абе, не се горещи толкова, просто ми отговори.
— Ами, какво толкова, не ми е много приятно, пък си имам и други дертове.
Ейнджъл ми хвърли кос поглед и въздъхна.
— Знаеш ли, Птицо, тя веднъж ми се обади по телефона, за да пита как си.
— Обаждала ти се е? На теб? Че откъде ти има номера?
— Има ни в телефонния указател.
— Има ви, вятър!
— Е, добре де, значи ние сме й го дали тогава.
— Леле, какви сте ми приятели — въздъхнах аз и потрих лице. — Не зная какво да ти кажа, Ейнджъл. Нещата са така объркани. Сам не зная дали съм готов за нов живот… пък и да ти кажа — тя се плаши от мен. Тя ме отблъсна и избяга — не помниш ли?
— Ти тогава беше в такова състояние, че едва ли е имало нужда някой да те отблъсква.