— За пет дни изпуших всичкия тютюн. Сетне вече не можех да издържам на шума и излязох на двора за пръв път. Ванс ме чакаше — както си и знаех. Преди да се усетя и очите ми да свикнат на светлината, той ме удари по главата няколко пъти с двете ръце и белезниците, свали ме на земята и започна да ме рита. Успя да ме срита поне пет-шест пъти, преди надзирателите да го спрат. Вече знаех, че съм обречен. Нямаше начин да издържа, нямаше как да спра Ванс.
— След ритниците ме заведоха в лазарета. Нищо не ми беше счупено, прегледаха ме и ме откараха обратно. Само че аз успях да развия един винт от вратичката на шкафчето с лекарските инструменти, налапах го и си го отнесох с мен. В единочката се опитах да си разрежа вената на ръката.
Сега ме погледна и за пръв път от началото на разказа се усмихна.
— Ти някога да си се опитвал да режеш нещо с винт?
— Никога.
— Е, много е трудно. Винтовете не са правени за такава работа. Във всеки случай след доста мъчения успях да разкъсам кожата и сетне се получи сериозна рана — кръв потече, надявах се да кървя до смърт, ама тези работи така не стават. Те, изглежда, са ме наблюдавали, защото дойдоха, спряха ме и хайде пак в лазарета. Ето тогава ти се обадих за помощ.
Превързаха ме, прегледа ме психиатър, говори ми разни неща, подложи ме на тестове и какви ли не щуротии и може би благодарение на твоята намеса после ме върнаха в нормалните килии.
Скоро след разказаното бях говорил с Ванс. Казах, че зная всичко за миналото му и го предупредих, че ако отново закачи Ейнджъл, ще съобщя фактите на другите затворници. Само че това не му подейства — веднага щом излязъл от единочката, се опитал да убие Ейнджъл в банята. След това вече съдбата му бе решена.
— Ако ме бяха върнали в единочката, сто на сто щях да намеря начин да се самоубия — добави Ейнджъл. — Може би дори щях да се оставя на Ванс — той да го стори вместо мен. Има неща, които не се забравят, Птицо, и това е едно от тях. Човек има дългове, които цял живот не може да изплати, но това си има и добрата страна. Зная го, а и Луис го знае. Длъжници сме ти. Ако някой ден решиш да се заемеш с нещо голямо — та било дори и да взривиш Конгреса — аз и Луис сме насреща. Той ще подпали фитила на бомбата, аз ще му държа палтото.
Майтапеше се тарикатът му с тарикат, но знаех, че биха направили всичко за мен.
Шерил Лансинг живееше в красива бяла двуетажна къща в западния край на Бангор. Наоколо имаше спретнати морави и борове на възраст поне двадесетина години. Районът бе тих, къщите говореха за благосъстоянието на собствениците си, пред тях бяха паркирани само скъпи коли. Ейнджъл остана в мустанга, аз излязох и позвъних на вратата. Никой не отговори. Опитах се да погледна през остъклената врата, но не видях нищо. Къщата немееше.
Заобиколих и влязох в просторната градина с плувен басейн. След малко и Ейнджъл се присъедини към мен. Държеше малка черна чантичка: носеше си инструментариума човекът.
— За всеки случай — рече той ухилен.
— Браво на теб — сопнах му се аз. — Само да се появят местните ченгета и веднага им казвам, че току-що съм задържал крадец. Граждански арест, нали знаеш — частен детектив може да задържа такива негодници като теб.
Задната част на дома бе остъклена веранда. Шерил Лансинг сигурно обича да гледа зеленината на лятото и падащия сняг през зимата. Огледах празния басейн — не бе чистен от доста време, не бе и покрит, затова в него се валяха изсъхнали листа и най-различни нечистотии. Не бе голям — около метър на плиткото и два-два и половина откъм дълбоката страна. Всъщност там бяха натрупани по-големи купчини листа.
— Птицо!
Погледнах към Ейнджъл. Бе застанал отдясно на верандата, откъдето се виждаше кухнята и голяма дъбова маса, заобиколена от пет стола. Отзад се виждаше врата, очевидно водеше към вътрешността на къщата. На масата имаше чаши, чинии, голяма кафеена кана и купа с кифли и хляб. По средата бе поставена друга купа с плодове. Дори и от мястото, където бях, се виждаше, че храната е мухлясала.
Ейнджъл извади от джоба дебели найлонови ръкавици и опита плъзгащата се врата. Тя се отвори веднага.
— Няма ли да поогледаш това-онова?
— Май ще трябва.
Влязох. Вонеше на вкиснато мляко и развалена храна. Пресякох кухнята, надникнах в съседната стая. Оказа се всекидневната — обширно помещение с големи кресла и канапета, тапицирани в цветни мотиви. Повиках Ейнджъл, казах му да огледа горния етаж; аз поех долния. След малко ме повика. Тръгнах по стълбите по посока на гласа.