Днес по-голямата част от северната територия е индустриална гора. Собственици са дървопреработвателните компании и техните гигантски камиони денонощно превозват големи товари прясно нарязан дървен материал. Те не спират дейността си и през зимата — тогава дървосекачи с модерна техника пробиват просеки в горите, откъдето по-късно ще минат всъдеходните камиони, планират определени микрорайони за сеч и натрупват поваления материал на готови за товарене купчини. През март и април по тези места можете да видите огромни камари добре подредени стволове. Дървесината е природното богатство на Мейн. Даже и дядо отглеждаше елхички и борчета и от ноември до декември ги продаваше за коледни дръвчета.
И все пак още има места, където древната гора се простира девствена и непребродена. Само дивите зверове проникват там по тайните си пътечки и местата за водопой, подхранвани от мънички водопади, чиято бистра вода звънливо ромони по скали, морени и отдавна повалени от времето дървета. Може би само там са се запазили вълците, рисовете и карибуту. В Мейн и днес има поне десет милиона акра незаселена земя и щатът е по-зелен, отколкото преди стотина години, тънкият слой почва се износва, земеделието запада и горите постепенно завладяват пустеещата територия. Затова там, където някога е имало ферми, дрънчали са звънците на кози и крави, ехтели са детски гласчета, днес стоят обрасли в растения порутени стени, заобиколени от високи и могъщи дървета, и гората е всевластен господар.
И в днешно време човек може да се изгуби в тези отколешни гори…
Дарк Холоу е на около пет мили път северно от Грийнвил, недалеч от източния бряг на Музхед Лейк и прострения на двеста хиляди акра резерват Бакстър Стейт Парк, където Маунт Катадин извисява снажна снага в северния край на Апалачите. По едно време ми се прищя да се отбия да преспя в Грийнвил — пътят бе тъмен, вечерта — мразовита, но отлично разбирах, че е далеч по-важно бързо да намеря Мийд Пейн. Умираха хора — все близки на Били Пърдю: съпругата и синът му, жената, уредила осиновяването му. Падаха, посечени от нечия жестока ръка. Трябваше час по-бързо да предупредя Пейн.
Грийнвил е нещо като врата към северните гори. Местните жители изкарвали прехраната си само с помощта на дървения материал, дори в самия град е имало голяма дъскорезница, но някъде към средата на седемдесетте я затворили, защото станала нерентабилна. По онова време повечето жители се изселили, останалите се опитали да се преустроят и да развият местен туризъм, риболов и лов — като атракция за гостите. Но бедността все още мъчи Грийнвил и другите малки градчета, разпилени след него в северна посока — Бийвър Коув, Кокаджо и Дарк Холоу, където електропроводите свършват и започва царството на истинската пустош. Четох някъде, че голф клубът в Грийнвил бил принуден да вдигне таксите си от десет на дванайсет долара за еднодневна игра и хората се разбунтували.
Карах по „Лили Бей Роуд“ — дългогодишна зимна артерия, по която минавал дърводобивният трафик. Сега пътят е пуст, неравен, заснежен, с високи преспи от двете страни, зад които застрашително тъмнееше гората. Не се оказа много трудно да се добера до Дарк Холоу — малък градец с не повече от няколко улици в центъра. Полицейският участък бе в северния му край. Знаех, че малка част от посещаващите Грийнвил туристи и ловци се отбиват и тук, но не са достатъчно за добър бизнес, езерото не се вижда от улиците, виждат се само гората и планината. Мотелът е един-единствен — „Тамара Мотър Ин“, подобен на антика от петдесетте години с висока арка отпред и надпис, на който името свети в червени и зелени неонови букви. Има няколко сувенирни магазинчета, където можете да си купите ароматизирани свещи и разни дрънкулки от които по ръцете ви ще остане смола. Книжарница-кафене, ресторантче и дрогерия оформят градския пазарен център. Канавките по улиците са покрити от замръзнал сняг.
Когато пристигнах, ресторантчето все още работеше. Реших да хапна и влязох. Стените бяха нашарени в ярки, причудливи цветове и психеделични арабески. Представих си насядали по масите хипита с не по-малко крещящи дрехи, заслушани в любимата си музика. Само дето отвън нямаше паркирани фолксвагени с водно охлаждане от шейсетте години, нашарени в същия стил.