По стените висяха стари концертни плакати и пейзажи, вероятно от местни художници. В единия ъгъл забелязах уголемена снимка на младеж в армейска униформа, застанал до по-възрастен мъж. Широка избеляла лента в червено, бяло и синьо опасваше рамката, но не се застоях особено дълго, макар че огледах лицата на двамата. Лентата бе от медал на морската пехота. В едно сепаре двама застаряващи чичковци пиеха кафе и си говореха тихо. На барчето седяха четирима пъпчиви младоци, намусени, сериозни, стараещи се ужасно много да внушават страх на такива като мен.
Поръчах си двоен сандвич и чаша кафе. Последното се оказа много хубаво и за миг забравих случилото се в Бангор. Помолих келнерката, Ани, името й бе изписано на етикетче, да ме упъти за къщата на Пейн. Тя ми се усмихна сладко и ми обясни как да стигна там. Добави, че било много заледено, пак щяло да вали, а пътят поначало бил лош.
— Вие вероятно сте приятел на Мийд? — попита накрая.
Изглежда, много й се говореше с някого, поне повече, отколкото на мен самия. Бе червенокоса, носеше ярко червило и тъмносин грим около очите, иначе бе доста бледа и общият ефект бе на недовършена картина или на рисунка на разсеяно дете.
— Не съм — отвърнах. — Търся го да поговорим по един въпрос.
Усмивката й леко помръкна.
— Не му носите лоши новини, нали? Той, горкичкият, се напати напоследък…
— Не, не — побързах да отвърна. — Няма нищо лошо. И искрено съжалявам, че е имал неприятности.
Тя сви рамене и усмивката отново разцъфна на бледото и лице.
— Преди две години почина съпругата му, сетне в Персийския залив убиха племенника му. Оттогава си седи у дома и почти не излиза. Вече не го виждаме много често.
Ани се наведе да прибере чинийката с останките от сандвича и гърдите й се докоснаха до ръката ми.
— Нещо друго да искате? — попита и незабавно усетих двусмислието на въпроса й.
По-добре бе да се направя на разсеян. Така животът винаги е по-лесен.
— Не, благодаря — рекох учтиво.
Тя скъса листчето със сметката и отново ми се усмихна сладко.
— Тогава ви оставям… И да се пазите, чувате ли? — рече и си тръгна с разлюлени бедра.
— Ще се пазя — отвърнах по инерция и когато се отдалечи, почувствах облекчение.
Мийд Пейн нямаше телефон или пък името му не бе записано в указателя. Помислих малко и неохотно реших да оставя посещението си за следващия ден. Взех си стая в мотела. Преспах на старо високо легло с дебел матрак и голяма табла с дърворезба. Посред нощ се събудих — усещах нетърпима воня на загнили листа и нещо разлагащо се под тях…
Келнерката се оказа права. Сутринта, когато излязох от мотела, пътят бе заледен. Стърчащите над снежната покривка стръкчета трева бяха замръзнали — пукаха и се трошаха като тънки кристалчета — толкова бе студено, макар че грееше слънце. Колите по улиците пъплеха едва-едва, хората вървяха тромаво — като на кокили — и пуфтяха като парни машини. Оставих колата на паркинга, където си беше, и отидох пеша до ресторанти ето. Още отвън забелязах, че повечето сепарета са заети, а хората си говорят през масите — познаваха се всички до един. Келнерките сновяха като пеперудки около тях, но Ани май не бе на смяна. На касовата машина седеше едър, брадат мъж и говореше с клиент. Почти бях стигнал до вратата, когато зад мен познат глас възкликна:
— Чарли!?
Лорна Джениигс бе шест години по-възрастна от мен и живееше на около миля от дядовата къща. Бе дребна и стройна, не по-висока от метър петдесет и нещо и тежеше около петдесетина кила. Черната си коса носеше на кок, а устните й сякаш бяха създадени за целуване. Имаше големи зелени очи и бяла порцеланово гладка кожа.
Съпругът й се казваше Рендъл, приятелите му викаха Ренд. Бе висок и силен, някогашна надежда в хокея. Беше ченге, все още униформено, но с надежди за назначение в детективския отдел. Отнасял се с внимание и се грижел за нея до деня, когато признал, че си има любовница. Единствената, както й казал. Но това бе преди ние с нея да се залюбим.
Случи се през едно лято у дома точно след дипломирането ми. Завърших Университета в Мейн — първа специалност английски език и литература. Бях на 23 години и опитал различни нископлатени професии след гимназията. Точно преди да ме приемат в университета се бях отдал на пътуване; по западното крайбрежие най-вече. Въпросното лято се прибрах в Скарбъро за последно. Вече бях подал документи за постъпване в нюйоркската полиция с помощта на неколцината стари и верни таткови приятели. Вероятно съм хранел някакъв идеализъм как с достойна служба ще премахна петното от името му. Вместо това бях събудил неприятни спомени у някои хора, изплавали като мътилка от дъното на отдавна забравеното минало.