Мина още седмица, преди да събера достатъчно смелост, че да се обадя на Лорна. Пихме кафе заедно в едно малко заведение до Моста на ветераните. Каза ми, че се влюбила в книгата, толкова много й харесала. Бе я донесла, за да ми я върне, но аз настоях да я запази като подарък. Сигурно тогава съм си представял, че като я задържи, по-често ще си мисли за мен. Такива са младежките пориви — сами виждате какво прави с хората едно юношеско увлечение. Така беше в началото, после то се превърна в нещо много по-дълбоко.
Излязохме от кафенето и аз предложих да я откарам до къщата й с новото ми емджи — подарък от дядо за дипломирането. Колата бе онзи спретнат и красив американски модел, дето ги правеха навремето — преди „Бритиш Лейланд“ да купи компанията и да го прецака. Може би женски автомобил, но летеше като песен. Лорна ми отказа.
— Имам среща с Ренд — рече тя.
Сигурно по лицето ми се бе изписала обида и разочарование, защото тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.
— Обади се пак. И не се бави чак толкова…
Обадих й се на другия ден.
Започнахме да излизаме заедно сравнително често, но минаха дни преди да се целунем истински. Бе топла юлска вечер след посещение на някакъв тъп филм. Вървяхме към паркинга. Ренд не харесвал киното, независимо какъв е филмът — тъп или не. Тя не му бе казала, че отива с мен. Сетне ме попита дали е постъпила правилно. Защо ли ме попита? Бях отговорил положително, което вероятно не бе правилният отговор. Поне Ренд не виждаше нещата по този начин, което си пролича веднага щом връзката ни излезе наяве.
— Виж какво — рече тя онази вечер, след филма, като гледаше някъде встрани. — Не искам да ти преча да се виждаш с някое хубаво младо момиче…
— Няма да ми пречиш — излъгах аз.
— Защото не искам нищо да застава между мен и Ренд — излъга ме и тя.
— Ами добре тогава — пак излъгах аз.
Стояхме на паркинга, застанали на метър и нещо разстояние един от друг. Тя до нейната кола, аз — до моята.
— Ела тук — помолих я тихичко.
И тя дойде.
За пръв път се любихме в моето легло, в моята спалня, един петъчен следобед, когато Ренд бе заминал за Бостън за нечие погребение. Дядо бе на среща със старите си колеги от полицията. Бяхме съвсем сами, къщата бе притихнала.
Тя дойде пеша от дома си. Така се бяхме разбрали по телефона. Гледах я да стои на прага и не вярвах на очите си. Носеше тениска, мъжка риза и джинси. Не каза нищо, когато, задъхан и целият треперещ от нетърпение и нерви, я поведох към спалнята. Целунахме се леко отначало, ризата й бе закопчана. Сетне се зацелувахме все по-пламенно и по-горещо. В стомаха си чувствах нещо като топка. Усещах присъствието й до полуда, уханието й, твърдите гърди под блузата, собствената си неопитност, дивото си желание да я притежавам, а може би — както си дадох сметка малко по-късно — и любовта си към нея. Тя отстъпи леко, разкопча ризата, смъкна фланелката. Нямаше сутиен, гърдите й леко потрепваха. Сграбчих я и тромаво започнах да й свалям джинсите, а тя — да разкопчава моята риза. Целувахме се ненаситно, притиснати с все сила един в друг.
И в онази мека слънчева светлина на юлския следобед аз се загубих целият в нея, потънах в горещите й милувки и сладката й плът, която се разтвори, когато проникнах в нея.
Май че изкарахме четири месеца в диво блаженство, преди Ренд да научи за нас. Срещахме се, когато тя можеше да кръшне от дома. По онова време вече работех като келнер — следобедите ми бяха свободни, а и поне две вечери на седмица, ако не бях прекалено алчен за печалбарство. Любехме се, когато и където можехме, пишехме си кратки писъмца, говорехме скришом по телефона. Веднъж отидохме на Хигинс Бийч и там се любихме дълго под открито небе, което може би бе компенсация за отказа на Беки Бъруби навремето да легне с мен на същото място. Скоро пристигна писмо от Ню Йорк, в което се даваше положителен отговор на молбата ми за постъпване в полицията. Усещах болката и съжалението, които предизвика то у Лорна.
Връзката ми с нея бе съвсем различна от всички други мимолетни приключения с най-различни жени — до едно кратки и приключени набързо. И винаги ограничавани от тесногръдието и еснафщината на малък градец като Скарбъро, където всеки простак може да те потупа по рамото в бара и да ти каже, че е чукал твоето момиче и колко печено е било в духането. Лорна стоеше високо над тези неща, макар и да не бе съвсем независима от тях. Това, последното, бе демонстрирано по най-категоричен начин в брака й — провал на първата любов на две училищни гаджета.