Всичко свърши, когато приятел на Ренд ни видя в едно кафене. Държахме си ръцете и безмълвно се гледахме в очите, та не го забелязахме. Толкова просто и елементарно се случи. Лорна и Ренд имали голям скандал и той обещал да се поправи, да заздравят брака си с дете, за което тя мечтаела още от гимназията. В крайна сметка тя реши да не захвърля седемте години брачен живот заради едно момченце като мен. Мисля си, че е била права, поне за себе си, макар че ме болеше поне още две години след факта. Да не говорим, че споменът за нея ме измъчваше доста време и след тези две години. Лорна не дойде на дядовото погребение, въпреки че му бе съседка поне едно десетилетие. Обаче се оказа, че те с Ренд напуснали Скарбъро, а аз не пожелах да проверявам къде са отишли. Просто не ми бе до това.
Това обаче не е цялата история. Трябва да ви кажа още един факт. Около месец след раздялата бях в барче на „Фоур стрийт“, имах среща със стари приятели, които не бяха напуснали Скарбъро, както повечето от съучениците — женени, заминали да следват, намерили по-добре платена работа на други места. Пийнахме и отидох до тоалетната. Тъкмо си миех ръцете, когато вратата се отвори и в огледалото зърнах Ренд Дженингс. Беше без униформа, с него бе и друг човек — едър, плещест, с белези по лицето. Този, вторият, облегна гръб на вратата и ми се ухили.
Кимнах му в огледалото. Какво друго бих могъл да направя? Избърсах се в кърпата и се обърнах, за да получа силен удар в меката част на корема. Ренд професионално се погрижи да ме заболи истински — зад удара седеше цялото му телесно тегло и той с лекота издуха въздуха от дробовете ми. Паднах на колене и се хванах за стомаха; тогава той ме ритна зверски в ребрата. След това помня, че рухнах върху мръсотиите и урината на пода, а той ме зарита жадно — отново и отново — в краката, задника, ръцете, гърдите. Внимаваше само да не ме удари в главата, но накрая не издържа: хвана ме за косата и ми вдигна главата само и само да ме зашлеви няколко пъти поред отдясно и отляво. През целия побой не каза и дума. Срита ме още веднъж-дваж и със сумтене излезе, придружен от другаря си. По-късно приятелите ме намериха, потънал в кръв, неспособен да се изправя сам. Бях извадил късмет, макар и тогава да не се усещах. Много по-лоши неща са се случвали на хора, които задирят полицейски съпруги.
И ето ме тук, в този мъничък градец, почти на края на света, годините се изтъркаляли набързо, а тя — Лорна — стои пред мен и отново ме гледа изпитателно. Очите й изглеждат някак помръкнали, бръчките около тях — повече на брой. Около устата й също забелязвам ситни гънки. Усмихва ми се предпазливо, в очите й проблясват същите светлинни и аз разбирам: тя усеща силата си. Все още е красива жена и човек може лудо да се влюби в нея. Ако не е внимателен, разбира се.
— Ти си, нали, Чарли? — попита и аз кимнах утвърдително. — Какво, за Бога, дириш в Дарк Холоу?
— Търся един човек — отвърнах и видях в, очите й скрито желание този човек да бъде тя. — Пие ли ти се кафе?
Тя потрепна, замисли се за миг и веднага се заоглежда, сякаш Ренд наистина дебнеше от някой тъмен ъгъл. Сетне се усмихна пленително и каза:
— О, да, с удоволствие.
Намерихме празно сепаре, което не гледаше към улицата, и си поръчахме кафе. Донесоха ни го вряло, димящо и дъхаво. Поръчах и бекон с препечени филийки и тя си взе макар и колебливо. Само за няколко секунди сякаш десетина години се изтриха от живота ми. В съзнанието ми изплава картина: седим с нея в малко кафене в южен Портланд, държим си ръцете и говорим за бъдеще, което никога няма да дойде.
— Как си? — попитах аз пръв.
— Е, добре, мисля. Тук се живее приятно. Вярно, доста изолирано от големия свят, но пък чисто и красиво.
— Кога се преместихте?
— През осемдесет и осма. Нещата в Портланд не вървяха. На Ренд все му отлагаха назначаването в детективския отдел, затова му писна и дойдохме в Дарк Холоу. Сега е началник.
Стори ми се доста тъпо човек да се забие в най-голямата пустош, като се залъгва, че го прави в името на брака си, но си премълчах. Те бяха живели заедно толкова много време, значи е имало защо. Така си помислих, но не се оказах прав.
— Значи сте си все така двамата?