Тя потръпна, сенки пробягаха по лицето й, останах с впечатлението, че я заболя. Съжаление ли изпитваше или просто я беше яд? Или си даваше сметка, че годините й с онзи човек са минали ей така, за нищо? Възможно беше и да съм й предал моите спомени от онова време (такива неща стават, вярвате или не) — като усещане за наранено самолюбие.
— Да, все така сме заедно.
— Деца имате ли?
— Не — сега тя се изчерви и болката в очите й бе съвсем видима.
Помнех обещанието на Ренд, когато двамата се бяха сдобрили, решени да закърпят онова, което бе останало от брака им, но пак премълчах. Тя отпи от кафето и когато заговори отново, лицето й бе напълно прояснено.
— Съжалявам, Чарли. Имам предвид случилото се със семейството ти в Ню Йорк. Приеми съболезнованията ми.
— Благодаря ти.
— Но все пак някой си плати, нали така?
Помислих си: интересен начин за излагане на подобни мисли.
— Доста хора си платиха — отвърнах глухо.
Тя кимна, наведе глава на една страна и подхвърли:
— Променил си се. Изглеждаш по-възрастен… и някак по-корав. Не съм свикнала да те виждам такъв.
— Много време мина — рекох и свих рамене. — Много неща са се случили, откакто бяхме заедно за последен път.
Помълчахме, сетне сменихме темата: заговорихме за живота в Дарк Холоу, за работата й като учителка в Довър-Фокскрофт, за завръщането ми в Скарбъро. Всеки случаен минувач би си помислил, че сме двама стари другари, които си говорят за миналото или за разни свои си неща, най-приятелски и непосредствено. Но между нас се бе настанило напрежение и то не се дължеше на общото ни минало. Усещах, че я мъчи вътрешна нужда — нещо нерешено, неопределено, което се стреми да намери отдушник.
Изпи чашата докрай на един дъх и докато я оставяше, ръката й се разтрепери.
— Знаеш ли, когато се разделихме, аз продължавах да мисля за теб. Интересувах се какво правиш, къде си, търсех информация оттук-оттам. Дори говорих с дядо ти. Той каза ли ти?
— Не, никога нищо не ми е казвал.
— Аз го помолих да не го прави. Страхувах се, да — страхувах се да не би да си помислиш нещо…
— И какво би било то?
Казах го ей така, без да влагам нещо особено като мисъл за обидата или болката, които ме измъчваха доста време след раздялата, но тя го прие съвсем сериозно.
— Знаеш ли колко пъти съм стояла на скалите край Праутс Нек и съм се молила да дойде някоя огромна вълна, да ме грабне и да ме отнесе завинаги — рече тя задъхано, а в очите й блестяха и гняв, и мъка. — И съм мислила за теб и за Ренд, и за цялата проклета история, и за това, че ми идва да скоча и да се удавя. Знаеш ли какво е това агония? Не знаеш, нали?
— Напротив — отвърнах тихо. — Зная, и то много добре.
Тогава тя се изправи, загърна се в палтото си и дори ми се усмихна, преди да си тръгне.
— Да, може би знаеш. Е, Чарли, довиждане. Приятно ми бе да се видим пак.
— И на мен.
Лорна тръгна към остъклената врата, отвори и излезе. Станах и отидох до прозорците, загледан след нея: тя пресече улицата, като се огледа наляво и надясно — подтичваше, пъхнала ръце в джобовете. Пресече и тръгна по тротоара с ниско наведена глава.
Представих си я застанала на ръба на черните скали на Праутс Нек: крехка и стройна фигурка, вятърът развява косите й, навява солен привкус в устата й. Една тъмна сянка, сякаш изрязана на фона на нощното небе, седи и чака морето да я призове по име.
Мийд Пейн живееше в дървена къща току над Регид Лейк. Към предното дворче водеше дълга, зле поддържана алея. Отпред бе паркиран пикап, стар и доста прояден от ръжда. Май бе от първите доджове. Къщата немееше, не се обади и куче. Спрях до пикапа, снегът изпращя под гумите на мустанга.
Почуках, никой не отговори. Тъкмо се наканих да заобиколя и да проверя задната врата, когато предната неочаквано се открехна. Надзърна младежко лице. Човекът не бе на повече от тридесетина години, чернокос, с бледа, но видимо често брулена от ветровете кожа на лицето. Не беше слаб — напротив, когато се подаде по-навън, забелязах яките му ръце, осеяни с дребни белези чак до пръстите. Не носеше пръстени, нито часовник, дрехите му сякаш не бяха негова мярка: ризата доста тясна на раменете, а джинсите — възкъси. Забелязах дебелите му вълнени чорапи, подаващи се от тежки кожени боти с метални върхове.
— Помощ ли търсите? — попита с тон, който говореше, че не би ми помогнал дори и да може.