— Търся Мийд Пейн.
— Защо?
— Трябва да говоря с г-н Пейн. За едно осиновено от него преди години момче. Тук ли е той?
— Не ви познавам — бе отговорът, а тонът още по-враждебен.
Преглътнах, наложих си спокойствие.
— Не съм тукашен. Идвам от Портланд. Много е важно да поговорим.
Онзи помисли малко, сетне затвори вратата и ме остави да чакам отвън. След няколко минути отстрани на къщата се появи възрастен мъж. Бе приведен, вървеше много бавно и сковано, тътреше крака, изглежда го боляха коленете. Прецених, че изправен ще да е най-малкото колкото мен на ръст, може би дори по-висок. Носеше широки платнени панталони, червена риза на карета и замърсени бели маратонки. Бе нахлупил шапка с емблемата на „Чикаго Беърс“, изпод нея и отстрани стърчаха кичури сива коса. Очите му бяха сини, блестящи и съвсем ясни. Спря на известно разстояние с ръце в джобовете и ме огледа, леко наклонил глава на една страна. Опитваше се да прецени дали ме е виждал преди.
— Аз съм Мийд Пейн. Какво мога да направя за вас?
— Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив от Портланд. Става дума за момче, което сте осиновили преди години — Били Пърдю.
Щом споменах името на Били, очите му леко се разшириха. Махна към два стари люлеещи се стола на края на верандата. Преди да седне на своя, извади кърпа от джоба си и грижливо избърса седалката.
— Извинете ме, тук много хора не идват. Винаги съм се опитвал да отклонявам посетителите. Заради момчетата, нали разбирате.
— Не съм сигурен, че ви разбрах.
Пейн махна към къщата и леко извърна глава към нея. Кожата му все още бе опъната, цветът й — загорял, кафеникав, ръцете му яки, здрави.
— Някои от момчетата, които осиновявах през всичките тези години, си бяха доста буйни. Винаги готови да направят белята, нали разбирате. Имаха нужда от твърда ръка — да ги ръководи по правия път и да ги възпира от изкушения. Тук, по нашите места… — той направи пауза и с ръка описа широка дъга към езерото и дърветата — … единствени изкушения са ловът на зайци и биенето на чекии. Не зная точно как Господ Бог гледа на тях, но си мисля, че едва ли са сериозни прегрешения в големия порядък на нещата.
— Кога се отказахте от осиновяването?
— Преди време — отвърна той неопределено и не добави нищо повече.
След малко протегна ръка и потупа облегалката на моя стол.
— Сега, господин Паркър, вие ми кажете: Били да не е загазил нещо?
Разказах на Мийд Пейн всичко, което можеше да му се каже: че съпругата и синът на Пърдю са били убити; че самият той е в кръга на заподозрените от полицията; че аз пък не вярвам във вината му в това отношение; че някои хора извън закона го търсят заради присвоени от него техни пари според тях. Добавих още, че тези хора не биха се спрели пред нищо, включително и пред убийство, само и само да си приберат парите. Старият изслуша думите ми извънредно внимателно. Междувременно вратата се отвори и враждебно настроеният млад мъж се опря на рамката със скръстени на гърдите ръце. Гледаше ни и слушаше.
— Знаете ли къде е Били сега? — попита Пейн накрая.
— Надявах се, че може би вие имате някаква идея — отвърнах аз.
— Не съм го виждал отдавна, ако това намеквате — рече той. — Пък и ако изобщо зависи от мен, едва ли бих го предал на властите. Бих го направил само в краен случай, и то ако съм сигурен, че ще се отнесат с него справедливо.
Откъм езерото се чу шум на работещ двигател. Моторна лодка пърпореше по повърхността и плашеше птиците по пътя си. Но беше доста далече, едва ли бих могъл да различа човека на кормилото.
— В тази работа може да има още неизвестни — рекох, като внимателно си мерех думите да не изпусна нещо, което не бе за казване. — Помните ли Шерил Лансинг?
— Помня я.
— Тя е мъртва. Убили са я заедно с още трима членове на семейството й. Не зная точно кога — някъде преди два-три дни може би. Ако има връзка с Били, и вие сте в опасност.
Старият скептично поклати глава. Пощипна устни с пръстите на дясната ръка и помълча. Сетне каза:
— Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете чак до тук, господин Паркър, но както вече казах, отдавна не съм виждал Били, а пък ако го видя, ще трябва да се позамисля здраво как точно да постъпя. За опасността не се безпокойте, аз съм на ти с пушката, пък и момчето е с мен.
— Ваш син ли е?
— Каспър се казва. Приятелите му викат Кае. Грижим се един за друг. Мен от жив човек не ме е страх, господин Паркър.