Е, едва ли имаше какво повече да си говорим. Оставих на Пейн номера на клетъчния си телефон, той набута листчето в джоба на панталоните. Стиснахме си ръце и той си тръгна все така сковано и бавно към вратата на дома. Тананикаше си нещо тихичко под нос. Стара песен. Помнех я отнякъде, но не можех да си спомня откъде. Беше нещо за нежни девойки и красиви мъже. И спомени, спомени, терзаещи и болезнени спомени за нещо изгубено, изведнъж усетих, че и аз си тананикам същата мелодия. Докато се качвах в колата, зърнах Каспър да помага на стария да прекрачи високия праг. Никой от тях не се обърна и аз потеглих.
Дванадесета глава
Прибрах се в Дарк Холоу и веднага отидох в ресторантчето. Нужен ми бе телефонен указател. Порових се из него и намерих адреса на Ренд Дженингс. Готвачът ме упъти как да стигна до дома му. Ренд и Лорна живееха, на около две мили път извън градчето в двуетажна къща със спретната градинка и черна ограда. От комина излизаше дим. Зад къщата минаваше река; тя водеше начало от езерата и течеше на запад от града. Забавих, когато се изравних с дома, но не спрях. Защо изобщо бях тук? Разбудени стари спомени ли, що ли? Все още имаше нещо между мен и Лорна, но то не бе любов. Струваше ми се, че е съжаление. Направих маневра по-надолу на пътя и се върнах обратно, но тръгнах направо за Грийнвил.
Там спрях пред полицейския участък, който бе в сградата на общината в центъра, на „Миндън стрийт“. Тя бе грозна постройка в светлокафяво, със зелени дървени капаци по прозорците, а по тях вече се кипреха коледни венчета. Наблизо бе и пожарната команда, а отпред бяха паркирани полицейска кола и камион на службата за опазване на горите.
Влязох и се представих на две любопитни и приветливи секретарки, сетне седнах на пейка пред вратата на шефа. Минаха двадесетина минути. По едно време от другия край на коридора се зададе едър, набит мъж с черна коса, мустаци и кафяви, наблюдателни очи. Синята му униформа бе чиста и добре изгладена. Подаде ми ръка и рече:
— Съжалявам, че сте чакали толкова дълго. Ние отговаряме и за реда в Бийвър Коув, та ми се наложи досега да бъда там. Аз съм полицейският началник Дейв Мартъл.
Покани ме на кафе в едно заведенийце недалеч от евангелистката църква. Отсреща имаше паркинг с две коли, по-нататък се виждаше езерото и белият корпус на параход на име „Катадин“. Над водата се стелеше мъгла и създаваше впечатление, че улицата е преградена от бяла стена, през която от време на време изскачат коли. Като в детска приказка. Седнахме, недалеч от масичката ни бяха поставени компютри. Тук хората си правеха абонамент за електронна поща.
— Познавахме се с дядо ви — каза Мартъл. — Аз бях още момче в Портланд, когато Боб Уорън служеше в полицията. Свестен човек беше.
Странно е какви връзки съществуват в малките градчета понякога.
— Отдавна ли сте тук?
— Вече десет години.
— Харесва ли ви?
— О, да. Необичайно е това градче. По тези места има доста хора, които и пет пари не дават за закона. Дошли са, защото смятат, че той няма много сила тук. Странното е, че все пак тук съм аз, горските надзиратели, областният шериф, трафик полицията и всички ние си вършим работата. В общи линии ужким се разбираме, но престъпност има и често пъти съм доста зает.
— Има ли по-тежки случаи?
— Е, ако питате горските, тежък случай е например да убиеш лос извън ловния сезон.
Чак примигнах. Фазани, дребен дивеч като зайци, това го разбирам — те се движат доста бързо и представляват предизвикателство за стрелеца, но пък лосовете? Техният брой в щата достига около 30 000 животни, след много усилия от страна на компетентните органи да ги запазят и умножат от около 3000 през тридесетте години. Отстрелването им е разрешено само за една седмица през октомври. В градчета като Грийнвил, макар и кратък, сезонът носи добър доход, но наред с нормалните туристи привлича и доста негодници. Бях чел, че същата година около 100 000 регистрирани ловци са подали молби за разрешителни, чиято квота е не повече от 2000. Всички мечтаят да си окачат над камината глава на лос.
Лошото е, че съвсем не е трудно да убиеш това животно. Всъщност единствено по-лесно е да уцелиш мъртъв лос, както се шегуват ловците. Тези тромави същества имат слабо зрение, макар че за сметка на това особено остри са обонянието и слухът им. Не се движат много, освен когато им се налага. Повечето стрелци убиват лос още на първия или втория ден от сезона и до края се фукат на останалите негодяи. Лично за мен няма нищо по-приятно от края на сезона, когато тези мръсници натоварват плячката си на скъпите джипове и се разкарват по живо, по здраво. Тогава тръгвам по любимите на лосовете места и се наслаждавам на красотата им най-вече когато излязат от затънтените гори и се наредят покрай шосето да лижат насипаната там сол. Тя е сложена за топене на снега, но лосовете много я обичат — с нея си допълват диетата.