— Знаете ли, че жена му и детето са убити?
— Зная — кисело рече Мартъл. — Макар че лично аз не го смятам за убиец. И като гледам, май и вие мислите като мен?
— Така е. Имам доста съмнения. Не мислите ли, че е търсил жената, която се застреля?
— Защо да мисля така?
— Ами защото има прекалено много съвпадения. Господ по този начин показва на хората, че се заглеждат в дребното и не виждат голямата, общата картина. Не е ли така?
Досещах се, че Уилфърд е дал името на Емили Уотс на Били. За добро или лошо.
— Е, вие ако я виждате тази картина — голямата, — моля да ми я покажете — рече той с усмивка. — Защото аз със сигурност не зная защо старицата постъпи така. Най-вероятно кошмарите й са я довели до това дередже.
— Какви кошмари?
— Казвала е на сестрите, че вижда човешка фигура да дебне под прозорците й и че някой се опитва да влезе насила в стаята й.
— А има ли следи от опити за насилствено проникване там?
— Има, вятър. Няма нищо. Стаята й е на четвъртия етаж. Необходимо е човек да се катери по водосточната тръба. В началото на седмицата някой може наистина да се е навъртал около приюта. Хора всякакви. Пияници, които се чудят къде да се изпикаят, деца, които си играят къде ли не, такива неща. Смятам, че старицата накрая съвсем бе изкукала, просто друго обяснение няма. Както и за онова име, което спомена, преди да се застреля. Само шантав човек ще каже такова нещо.
Това ме сепна.
— Какво име спомена?
— Онова, с което майките плашат децата — засмя се Мартъл. — Че ако не слушат, ще ги отнесе онзи лошият с торбата, караконджулът или кой знае как още го наричат, знаете.
— Кажете ми името! — настоях аз и тръпки ме побиха.
Усмивката на Мартъл замръзна и той ме изгледа удивено. Изглежда, на лицето ми се бе изписало нещо нередовно.
— Калеб — рече той. — Спомена Калеб Кайл.
Втора част
Защото онова, от което се
боех, случи ми се,
И онова, от което треперех,
дойде върху мене.
Тринадесета глава
Времето лети, годините прехвърчат като отбрулени от вятъра листа; месец след месец, ден след ден, богати на събития и стремежи, на спомени, които бледнеят и бавно вехнат — остава само крехкото ехо на далечното минало. Поглеждам назад и се виждам като дете, юноша, млад мъж, любовник и сетне горко опечален съпруг и баща на най-милото си. Виждам около себе си само стари хора, потънали в грижите на своята възраст; старци в овехтели дрехи, които танцуват, местят крака внимателно и бавно в сложни и непонятни за младите стъпки; старци, които разказват отколешни истории, поднесли съсухрени ръце над огъня, кожата им досущ набръчкан пергамент, гласовете им като шумолене на изсъхнали царевични листа.
Ето, върви старец през буйната августовска трева, носи наръч дърва, облечените в ръкавици пръсти белят дървесната кора; той е възрастен, но висок и изправен, бялата му коса се вее като ореол на древен ангел; след него върви куче; и то е старо, в кучешката си възраст дори може би по-старо от мъжа, посивялата му муцуна е запенена, езикът — увиснал, опашката — лениво размахана. Вечерта е топла. В околната зеленина вече се виждат червени кръпки, жуженето на рояците насекоми заглъхва. Ясените, които напролет първи разлистват клони, сега първи ги ронят. По горския килим се валят множество борови иглички, зрелите къпини протягат клонки и сякаш подкачат мъжа, който крачи сред тях в хармония и ритъм с околната природа.
Това е животът му — част от околното битие. С разкопчано сако и твърди стъпки той крачи, без да се обръща. Досега е въртял острата брадва, изпробвал е отдавнашни умения — ловък замах и точно попадение, съвършено око и усет за време и място. Дървото пращи, клонът се цепи където трябва, отново замах, отново пукот, старите мускули играят като гъвкави влечуги под шарената риза. Сетне наглася наръча: дръвце връз дръвце, размества едно, слага друго, окото му е вездесъщо — купчинката расте и се оформя добре сглобена. Ще ги носи и нищо няма да падне, няма да му убива, нищо няма да загуби или забрави. Методичен човек. Ще дойде зима и време за огън — той ще отиде в навеса и ще намери онова, което му трябва — на същото място, в същия ред и изправност. Когато се наведе, коланът ще стегне поомекналия корем, все пак минали са доста годинки. Ще въздъхне и ще си каже, че е бил млад, макар и отдавна. Тогава на колана са висели кобур и белезници, палка. А значката му е светела като сребристо слънчице.