И аз ще остарея и ще стана като този мъж. Ако, разбира се, Бог ми даде тази възможност. Ако ме пощади, може би ще намирам същата радост и упование в същата рутина, движения, нагласа. И ще чувствам как кръгът се затваря — като се превръщам в него, който е направил онази, дето е създала мен. И така ще го възпоменавам, с тези негови всекидневни действия — по-могъщи от хиляда молитви: ще правя същото, което дядо е вършил — пред и в същата къща, в същите гори, със същата брадва, а вятърът ще носи спомена за него, ще го нашепва в ушите ми и аз ще бъда щастлив. Дядо ми ще живее в мен и чрез мен, а духът на кучето му все така ще броди някъде наоколо, понякога ще чувам радостния му лай.
Ще ме попитате какво точно виждам сега? Виждам онези ръце, за които споменах — ръцете на дядо, поднесени над огъня, и чувам гласа му да разправя за Калеб Кайл и за дървото със странен плод някъде на прага на пустошта. Дотогава не ми е казвал тази история и никога няма да ми каже как завършва, защото тя няма край — поне не и за него. Аз ще бъда онзи, предопределен да я завърши вместо него и да затвори цикъла.
Първа изчезнала Джуди Гифън — от Бангор, през 1965 г. Била висока, стройна, деветнайсетгодишна. С дълга черна коса и сочни устни, създадени сякаш само за целувки. Работела в шапкарски магазин и една топла априлска вечер не се завърнала у дома. Търсили, питали, претърсвали, но така и не я намерили. Снимката й била поместена във всички вестници и така си останала — замръзнала като в кехлибар за вечни времена, усмихната от страниците на хилядите броеве.
Рут Дикинсън от Корина, стройна русокоса красавица, изчезнала втора — някъде в края на май, малко преди 21-вия си рожден ден. Трета била Луиз Мур от Източен Коринт, последвали я Лорън Трълок от Скохигън и Сара Рейнс от Портланд — всичките през интервал от няколко дни през септември и всичките от красиви по-красиви. Сара била учителка, на 22 години и най-възрастната от всички. Баща й Самюъл Рейнс е съученик на дядо ми Боб Уорън, който пък бил кръстник на Сара. Последна изчезва осемнадесетгодишна студентка на име Джудит Мънди — след като ходила на гости в Монсън в началото на октомври. За разлика от другите тя била обикновено, възпълно момиче, но по онова време полицията, а и обществеността били доста загрижени и никой не обърнал внимание, че по нещо се различава от останалите изчезнали, а и по почерка на извършителя. Защото вече всички се досещали, че случилото се не може да бъде поредица от случайности. Както и в предишните случаи, и за Мънди организирали издирване в северните райони. Доброволно се включили много хора и между тях имало и доста мъже от най-южните части, такива като дядо. Той се присъединил към група, която обикаляла около езерото Себек, на десетина мили източно от Монсън. По това време вече загубвали надежда, че ще я намерят, и участниците малко по малко се разотивали. Останал само дядо.
Същата вечер той отседнал в едно хотелче и отишъл да вечеря в извънградски бар. Имало доста хора, и журналисти, и униформени полицаи. Всички приказвали за едно и също. Дядо си поръчал бира и изведнъж някой зад него попитал:
— Знаете ли за какво е цялата тази дандания?
Дядо се извърнал и видял висок, чернокос мъж с уста като разцепена с нож рана и жестоки, неподвижни очи. Акцентът му напомнял леко на южняшкия или така си помислил дядо ми. Носел тежки черни боти, светлокафяви кадифени панталони и тъмен пуловер, целият осеян с дупки, а отгоре му разкопчан кафяв гумиран шлифер почти до прасците.
— Търсят изчезналото момиче — отвърнал дядо.
Човекът му се сторил подозрителен. Имало нещо нередовно в него. В гласа, в поведението. Сладко-горчиво — така го определи дядо — като сироп, в който е сипан арсеник. Миришел на прясна земя и мухъл и още нещо неуловимо.
— Дали ще го намерят, как мислите? — отново попитал непознатият.
В очите му играели странни огънчета. Дядо помислил за миг, че на онзи му е весело.
— Може би — отговорил.
— Но другите не са намерени, нали?
Сега вече гледал дядо в очите, а лицето му придобило сериозно изражение, ако не смятаме играещите в зениците му пламъчета.
— Не, все още не са ги намерили.
— Вие полицай ли сте?
Дядо кимнал, нямало смисъл да отрича. То си личало достатъчно ясно.