— Но не сте оттук, нали?
— Не съм, служа в Портланд.
— Чак от Портланд? — запитал онзи, очевидно впечатлен от нещо. — И къде търсите?
— Около Себек, най-вече по южните части.
— Хм, езерото, значи. Добре, добре. Аз пък бих огледал около Литъл Уилсън, тя реката се пада недалеч от „Елиътсвил Роуд“. Заслужава си човек да надникне из онези места, ако има време, разбира се. По бреговете се намират доста скришни места.
Непознатият си поръчал уиски, хвърлил няколко монети на бара, сетне пресушил чашката до дъно.
— Утре пак ли ще търсите?
— Вероятно.
Онзи кимнал, избърсал устни с опакото на ръката. Дядо забелязал белезите по дланите и нечистотията под ноктите.
— Е, може би вие ще имате повече късмет от другите, щом сте от Портланд и прочие. Хората по моя край казват: „На стара къща й дай нов майстор.“
Изрекъл тези думи и си тръгнал.
На другия ден било неделя и дядо открил онова дърво със странния плод. Утрото било свежо и слънчево, птички чуруликали по дърветата, водите на Себек блестели. Оставил колата на една поляна край езерото, показал на местните значката си и се включил в издирването. Търсели по северния бряг заедно с малка група от двама братя и техен братовчед. Обикаляли до обед, сетне онези тримата тръгнали у дома за обед. Поканили и дядо, но той си носел храна, пък имал в раничката и термос с горещо кафе, та им отказал. Върнал се на поляната при колата и похапнал, седнал на една скала покрай водата. Леки вълни плискали в краката му, във високата трева пробягвали зайци.
Почакал, почакал, но другите не се върнали. Тогава дядо хванал пътя на север с колата и се движил, докато стигнал металния мост на река Литъл Уилсън. Той е решетъчна конструкция и като вървиш по него, отдолу се вижда мътният речен поток. От другата страна на моста пътят се раздвоява. Лявата част води за Онтуа и планината Борстоун на запад успоредно на „Елиътсвил Роуд“, който остава отсам моста, дясната — към Лейтън на изток. Речни птички прелитали ниско над водата и тръстиките. Отнякъде се обадило коприварче.
Но дядо не прекосил моста, а паркирал от същата страна и тръгнал пеша по брега — по едва забележима камениста пътечка. Реката течала пълноводна и бърза, по брега стърчали оголени скали; имало свлечена пръст и паднали клони. Дядо оглеждал склона, търсел навсякъде, където би могло да има нещо като скривалище. От време на време нагазвал във водата, за да заобиколи скала, по-дебело дърво или клон. Така малко по малко и най-отдалечените ферми и къщи останали далеч назад. Природата тук била съвсем дива и все по-често му се налагало да нагазва в реката, за да преодолява различни препятствия по бреговия скат.
Вървял вече близо тридесет минути, когато чул бръмченето на мухите.
Точно пред него се извисявала остра отвесна скала. Но имало достатъчно грапавини и дупки, че да се покачи по нея и да се добере до равното покрай отвесния бряг. Така реката останала отдясно, отляво имало просека в гъстата гора, откъдето идвало и жуженето на насекомите. Тръгнал по просеката, над нея дърветата сплитали клони досущ катедрален свод. Скоро стигнал малко сечище и дъхът му секнал. Гледката била ужасяваща, дядо повърнал и дълго време не успял да си поеме дъх.
Момичетата висели от клоните на дъб. Огромно, старо и зряло дърво с дебел, чворест ствол и здрави, протегнати във всички посоки като разтворени пръсти клони. Лекият ветрец бавно люлеел почернели на слънцето тела, с почти допиращи земята боси нозе, безжизнено провиснали ръце и глави с пречупени вратове. Огромни рояци гадни черни мухи се въртели наоколо, подлудени от вонята на гниеща плът. След като се съвзел, дядо прекрачил напред — вече различавал цвета на косите, заплетените в тях листа и дребни клонки, пожълтелите зъби, спуканата кожа, обезобразените кореми. Някои тела били голи, по останалите висели разкъсани рокли. Под струите на лекия бриз труповете гротескно танцували някакъв неземен танц, призраци на пет танцьорки, които никога вече няма да познаят силата на земното притегляне. Здрави, груби въжета държали телата за клоните. С клупове на шиите.
Били пет. Когато дошла полицията, свалили телата и ги разпознали. Джудит Мънди не била сред тях. Не я намерили и по-късно и накрая решили, че тя няма нищо общо със случая и убиецът на петте момичета не е отговорен за нейното изчезване. Трябвало да изминат повече от тридесет години, за да се разбере, че тази логика е погрешна.