Дядо ми разказал на колегите за мъжа в бара и думите му. Излязла заповед за незабавно издирване и било установено, че човек, отговарящ на дядовото описание, е бил забелязан в Монсън в деня на изчезването на Джудит Мънди. Сигнализирали и от Скохигън — само че описанията на очевидците били доста противоречиви. Един твърдели, че бил висок, други, че бил нисък, различавали се и относно цвета на очите и прическата. Този анонимен мъж останал заподозрян номер едно, докато в случая се появили нови улики.
В барака в Корина, собственост на семейство на име Флечър, намерили дрехите на Рут Дикинсън, окървавени и окаляни. Синът се казвал Куентин, бил на 28 години и страдал от някакво психическо заболяване. Съседи твърдели, че бил бавноразвиващ се, но припечелвал малко пари, като продавал дървени играчки, направени от самия него от любопитно оформени клони, които намирал из гората. Обикалял целия щат с автобусите на фирмата „Грейхаунд“, носел сандъче с играчките си — куклички, камиончета, свещничета. Оказало се, че Рут Дикинсън се е оплаквала и на семейството му, а по-късно и на полицията, че той многократно я задирял, вървял след нея, подхвърлял намеци и мръсни приказки. На един панаир опипвал гърдите й и се наложило полицията да предупреди бащата, че следващия път Куентин ще бъде задържан. Когато тези факти излезли наяве в хода на следствието, Куентин Флечър бил тутакси задържан. Отначало рутинно.
Но след като го разпитали, претърсили къщата и намерили въпросните дрехи. Куентин твърдял, че няма нищо общо с тях, разплакал се, кълнял се, че никога не е наранявал жив човек. Задържали го за процеса в килия на Мейнския щатски затвор. Всъщност опасявали се, че ако го държат в участъка, местни хора могат да се опитат да се доберат до него и да го линчуват. И вероятно и досега щеше да си е там и да си прави детските играчки за затворническия магазин, ако по време на преглед в лазарета не го нападнал един от старите затворници — далечен роднина на Джуди Гифън — и го намушкал три пъти във врата и гърдите със скалпел. Този, въпросният, лежал при смекчен режим заради добро поведение и помагал на затворническия лекар. Куентин Флечър починал от раните 24 часа по-късно, само два дни преди делото му да влезе в съда.
Това се оказало достатъчно за повечето хора. Случаят с онези убийства бил приключен фактически със залавянето на Куентин Флечър и скорошната му кончина в затвора. Но дядо не бе забравил човека от бара, огънчетата в очите му и подмятането за „Елиътсвил Роуд“ и реката. Месеци наред по-късно той се бе борил с човешките предразсъдъци и тъпо упорство, със скръбта на семействата и тяхната неприязън и бе продължил да обикаля и разпитва. С типичната за него кротка настойчивост и последователност. Единственото, до което се бе добрал, е едно име. За което мнозина били чували, но без да си спомнят къде, кога и как. И, разбира се, разкази на очевидци за видян от тях човек, който отговаря на даваното от дядо описание, във всеки град, където е имало жертва. Дядо успя да организира цяла кампания, даваше интервюта на журналисти вестникари, на радиостанциите и къде ли не и навсякъде лансираше идеята, че истинският убиец все още е на свобода. Но накрая омръзна на всички, дори и на семейство Флечър и хората се настроиха против него, та дори и старият му приятел Сам Рейнс.
Така постепенно човешката враждебност и безразличие му донесоха само неприятности. В службата упражниха натиск срещу него да напусне. Видя се принуден да се занимава със строителна дейност и лесовъдство, за да прехранва семейството си. Освен това правеше столове, маси и лампиони и ги продаваше на един магазин, поддържан от монахините францисканци в Орланд. Гледал съм го как работи — той не дялаше, а просто извайваше всеки отделен предмет с такова постоянство и любов, с такава всеотдайност и чувствителност, с които търсеше убиеца на петте девойки. За този случай той ми говори само веднъж. Онази вечер пред огъня, за която се опитах да ви разкажа. Вечерите бяха пропити с мирис на прясно отсечено дърво и смола, дядо си грее ръцете, в краката му кучето сладко похърква. Разкритието, направено от него, за жалост бе белязало живота му завинаги. Той не можеше да забрави петте обесени тела, картината не го оставяше на мира, преследваше го в съня му нощем. Не можеше да понесе мисълта, че убиецът ходи по земята ненаказан.
След като ми разказа тази история, аз вече знаех защо той често стои на верандата, загледан нейде с невиждащи очи, лулата му угаснала между зъбите. Това беше проклятието му — да мисли постоянно за случилото се преди десетилетия. Случвало се е да прочете във вестниците за някое изчезнало дете, да избута настрана недоядената храна и мислено да се зарее някъде из онези гори над „Елиътсвил Роуд“, а в ушите му не секва шепотът на убитите момичета.