А името, така или иначе, постепенно, години по-късно се бе превърнало в легенда и страшилище за децата в северните градове. Макар и никой да не помни защо и как точно. С него плашат непослушните деца: онези, които не искат да заспиват нощно време, онези, които обичат да ходят навътре из горите, без да се обадят на възрастните. Това име, което и аз самият бях забравил, се шепне вечер, преди да се загасят лампите, когато майчината ръка гальовно разбърква косата на малкия немирник и парфюмът й оставя приятно ухание в детската спалня след целувката и тихите думи: „Бъди добро момче и заспивай. И повече да не ходиш в гората, за да не те вземе Калеб!“
Все още виждам как дядо разбърква с ръжена тлеещите въглени в камината, подрежда ги както само той си знае, за да сложи отгоре им нови дървета. Искри като светулки летят нагоре в комина, а избилата по нарязаните клони смола пращи и със съскане капе в огнището.
— Калеб, Калеб Кайл — съска огънят и припява думите на популярна по този край детска песничка — „Калеб Кайл иде веч, зърнеш ли го, беж далеч!“, а пламъците хвърлят сенки върху дядовото лице.
Дървото пука, искрите хвърчат, а кучето в дядовите крака се стряска в съня си, надига глава и се оглежда, сетне пак заспива…
Четиринадесета глава
Приютът „Света Марта“ притежава парцела, на който е построен. Заобиколен е с близо двуметрова каменна ограда с големи порти от дебело ковано желязо, боядисани в черно. Боята е стара и се лющи, а околният сняг чернее. Орнаменталният басейн е пълен с листа и всякакви боклуци, моравата е занемарена, дърветата — също. Клоните им са прекалено дълги, преплетени едни в други — много отдавна никой не ги е подкастрял и под тях невидялата слънце трева е пожълтяла. Самата сграда сякаш нарочно е строена за старчески дом. Или може би за лудница — липсват само решетките на прозорците. Четири етажа от сив камък, фронтони, двускатен покрив и само големият кръст издава религиозния произход на постройката.
Спрях пред главния вход, паркирах и тръгнах нагоре по гранитните стълби. Отдясно на вратата е будката на охраната. Някъде тук старицата бе ударила Джъд по главата, преди да тръгне към смъртта си. Влязох и закрачих към администрацията. На гишето седеше жена в бяла престилка и преглеждаше куп книжа. Зад нея зееше отворена към неголям офис врата — там стените бяха отрупани с подредени на рафтове книги и папки. Администраторката бе млада, обикновена, с пълни, подпухнали бузи и грим на очите, с който лицето й приличаше на карнавална маска. На престилката липсваше обичайната карта с името. Когато се приближих съвсем, забелязах петната по белия плат и разнищената яка. Уилфърд ми бе казал истината — приютът смърдеше на преварени зеленчуци и стара урина, а още по-силно на дезинфектанти, с които очевидно местните хора се опитваха да замаскират вонята. Може би е имала право Емили Уотс, когато е решила да побегне оттук.
— С какво мога да ви бъда полезна? — попита жената на гишето.
Лицето й бе безизразно, но гласът носеше същата интонация както при момчето на Мийд Пейн. От думите лъхаше неприязън и нежелание за каквато и да е помощ.
Казах си името и че полицейският началник Мартъл се е обаждал за мен. Добавих, че искам да говоря с някого относно смъртта на Емили Уотс.
— Съжалявам, но директорът — доктор Райли — е на среща в Огъста и ще се върне утре — отвърна тя.
Сега ми замириса на фалш, а лицето и говореше, че тук не се гледа с добро око на онези, които се интересуват от покойната Уотс.
— Аз обясних на началника Мартъл, че директорът го няма, но вие, изглежда, не сте разбрали — още по-неприязнено добави тя и ме изгледа победоносно.
Сега и гласът, и лицето й бяха вече в унисон — жената видимо злорадстваше, че съм се разкарал напразно.
— Чакайте да позная — рекох аз спокойно, — вие няма да ми разрешите да говоря с когото и да било в отсъствието на директора, самият той не е тук и няма начин да се свържем с него сега, така ли?
— Точно така — усмихнато отвърна тя.
— Ето това се казва гостоприемство — още по-усмихнато изтърсих аз.
Мисълта не й хареса, тя се смръщи и стисна писалката, сякаш искаше да я счупи.
— Тази писалка е направена от чуплива материя — продължих аз дребното си отмъщение и тя позеленя.