От будката пред входа излезе дебелак в евтина униформа, която на всичкото отгоре му стоеше много зле. Нахлупи фуражка, но колкото и бързо да го направи, забелязах остриганата част на главата и белега от прясна рана. Приближи се и попита:
— Всичко наред ли е, Глед?
Боже мой, какъв цирк само!
— Сега вече ще се уплаша, ама наистина — рекох. — Ето го и големия страшен здравеняк от охраната и тук няма нито една старица да ме защити.
Шкембелията почервеня силно и се опита да си прибере корема. След малко събра сили и каза немощно:
— Мисля, че е най-добре да напуснете. Както ви каза и дамата, тук няма никой, който може да ви окаже помощ.
Кимнах с глава и посочих кръста му с пръст.
— Виждам, че си имаш нов патлак. Най-добре го закопчай за колана с верига и катинар, че всяко минаващо дете може да ти го свие.
Зарязах ги и двамата нацупени и си тръгнах. Много дребнаво се бях заял с онзи нещастник Джъд, но бях ядосан и уморен, а споменаването на името Калеб Кайл бе събудило в съзнанието ми старите кошмари. Застанал до колата, отново се загледах в омърсената и възгрозна фасада на приюта. Според Мартъл стаята на Емили Уотс е била крайната на най-горния етаж в западното крило. Сега пердетата й бяха спуснати, первазът бе осеян с курешки. В съседната стая някой се раздвижи, на прозореца зърнах побеляла женска глава, чиито очи любопитно ме наблюдаваха. Усмихнах й се, но тя не отвърна на усмивката. Седнах в колата и потеглих. Гледах я в огледалото за задно виждане — остана все така загледана в мене, неподвижна, опряла ръце на прозоречната рамка.
Бях планирал да остана в Дарк Холоу поне още ден, за да говоря и с Ренд Дженингс. Срещата със съпругата му бе събудила у мен чувства, които отдавна смятах за погребани: гняв, съжаление, задрямали стари желания. Не бях забравил жестокото унижение на изтърпяния побой на пода на мръсната тоалетна — валящите върху ми ритници на Дженингс, гадно ухиленото лице на подпрелия гръб на вратата негов приятел. Вероятно ви се вижда странно, но нещо в мен все още желаеше да се изправим лице в лице с него след всичките тези години.
По пътя към хотела се опитах да се свържа с Ейнджъл по клетъчния телефон, но, изглежда, бях извън обхвата. Спрях на бензиностанция и позвъних от обикновен автомат. Изчаках пет дълги сигнала на новопоставения в къщата в Скарбъро апарат. Накрая някой вдигна слушалката.
— Да?
— Говори Птицата. Какво става?
— Много неща и все кофти. Докато ти на север се правиш на Пери Мейсън, ченгетата засекли Били Пърдю в един квартален супермаркет. Той им се изплъзнал, но все още е някъде тук — из града.
— Засечен ли е веднъж, значи скоро ще го спипат. Ами Тони Чели?
— Нищо за него, но ченгетата намерили онзи кадилак в един стар хамбар край Уестбрук. Луис подслуша техен разговор по полицейските УКВ. Изглежда, онзи ненормалник си е сменил возилото с друго — не толкова крещящо.
Канех се да му разкажа аз какво съм свършил, но той продължи.
— И още нещо — имаш гостенин тук — пристигна тази сутрин.
— Не думай. Кой е?
— Гостенка — Лий Коул.
Това направо ме изненада. При явното нежелание на съпруга й да има нещо общо с такъв боклук като мен, какво ще търси тя у нас? Помислих. Сигурно е решила да ни сдобрява с Уолтър? Бог знае.
— Каза ли за какво е дошла?
Ейнджъл осезаемо се поколеба преди да отговори и стомахът ми се сви в познатата твърда и болезнена маса.
— Ами… виж кво, Птицо, изчезнала е дъщеря й Елън.
Подкарах към къщи незабавно. Пътят бе хлъзгав, но бързах колкото можех, а веднъж като стъпих на Ай–95, подгоних с поне осемдесетина мили в час. Почти бях стигнал Портланд, когато записука клетъчният телефон. Чудех се за какво ли ми се обажда Ейнджъл пак, но ме очакваше нова изненада.
— Паркър?…
Незабавно познах гласа.
— Били, откъде се обаждаш?
Беше уплашен, дори силно паниран.
— Загазил съм, човече, яко съм го загазил. Жена ми, тя ти вярваше, затова аз сега на тебе… Не съм ги убивал аз, Паркър. Кълна ти се. Как бих могъл, човече, та те… не мога да я убия аз нея, Паркър, нито детенцето, аз…
— Зная, Били, зная — нарочно повтарях името му с надеждата да го успокоя и да развия създалото се доверие.
Опитах се за момента да забравя проблема на Елън Коул. С него ще се занимая веднага щом имам възможност.