Черният гигант изникна като нощна сянка иззад червената сграда. Движеше се като фантом — безшумно, безплътно и светкавично. Лявата му ръка се стрелна и сграбчи китката на Мифлин, изви я вдясно. Аз бързо пристъпих вляво, но това бе ненужно, защото дясната вече притискаше зигзауер в брадата на убиеца.
— Леко — измърмори Луис. — Лекичко, че този спусък е много мек.
Мифлин внимателно махна пръст от своя спусък и още по-грижливо свали петлето. От сенките се появи и Ейнджъл и взе оръжието от ръката му.
— Здравей, красавецо — обади се той. — Такова дребно момченце, а пък какъв голям пищов, а?
Мифлин премълча. Луис прибра зигзауера в джоба, но хвана Заешката устна здраво за лакътя. Движението, което последва, бе толкова светкавично, че очите ми не успяха да проследят какво точно стана. Чу се остро изпукване и ръката на Мифлин увисна счупена. Сетне Луис блъсна главата му два пъти в стената на червената сграда и онзи се свлече на земята. Ейнджъл се скри в мрака и след малко пристигна с кола. Отвори багажника, Луис набута безжизненото тяло в него. Сетне Ейнджъл потегли, а ние го последвахме пеша до края на паркинга. Спря пред отвор в ниската метална ограда, който водеше към близкия вълнолом. Луис извади Мифлин, отнесе го на ръба и го хвърли във водата. Той цопна с плясък, завъртя се и потъна, а дъждът все така ритмично плющеше по водната повърхност.
Потръпнах, но премълчах. Луис щеше да ме сметне за много мекушав, ако започнех да оплаквам участта на убиеца. В края на краищата бе видно, че Тони Чели ме смята вече за напълно ненужен и изчерпал полезността си… щом бе изпратил главореза си да ме ликвидира. Логиката е безпощадна: оставим ли го жив, той ще се върне да си довърши работата. А може би с него ще дойдат и другите негодници. Така си беше, но сцената с потъващото тяло не ми излизаше от съзнанието.
— Колата му е паркирана през една пресечка, а в нея намерихме ето това — рече Ейнджъл и ми показа портативен високочестотен приемник, който може да се захранва от автомобилен акумулатор.
Щом има приемник, значи трябва да има и предавател.
— Те са поставили подслушвателни устройства вкъщи — ударих се по главата аз. — Може би дори още докато бях „на гости“ при Чели. Трябваше да се досетя, след като тогава не ме убиха.
Ейнджъл сви рамене и захвърли приемника в морето.
— Щом той е надушил играта, значи приятелчетата му са вече на път за насам — рече той безизразно. — Сигурно скоро ще цъфнат тук.
Огледах се. От лявата ми страна се падаше „Фоур стрийт“, която свива на север, успоредно на пристанището. Въпреки дъжда отлично различавах силуетите на сградите на компанията „Портланд“. Едва ли имахме много време.
— Най-добре е да тръгнем по жп линията откъм вълнолома — казах им аз.
Извадих си пистолета и свалих предпазителя, но Луис ме потупа по рамото и от десния джоб на лодена измъкна колт — модел „Гъвърнмънт — 380“. Сетне от другия му джоб се появи и заглушител. Постави го и рече:
— Прибери си твоя — той е официално регистриран на името ти, лесно ще го засекат. Вземи този, по-късно ще го хвърлим на безопасно място. Пък е и обезшумен.
Луис знае всичко, което човек може да научи за оръжията. Всичко старо, всяка новост, кой автоматичен, кой полуавтоматичен с какви патрони и заглушители върви и прочие. Ако застрахователите му научат какви нещица само носи в металния сандък в багажника на колата, сигурен съм, че сън няма да ги хване.
Луис подаде своя зигзауер на Ейнджъл и измъкна близнак на онзи, който даде на мен, сетне и на него постави заглушител. Тази му видимо предварителна подготвеност би трябвало да ми подскаже нещо, но нали бях загрижен за Били Пърдю и така не се усетих поне да поразпитам.
Тръгнахме по линията — аз и Луис отпред, Ейнджъл — отзад. Отстрани на трасето бяха подредени купчини ръждясали релси, траверси и железни скоби. По-назад имаше и складове с тежка машинария, остарели вагони и кранове, чиито стрели стърчаха самотно в мрака като глави на антични чудовища.
Комплексът на компанията „Портланд“ опасва цялото пристанище. На входа му се кипри реставриран локомотив с два боядисани във весели цветове вагона. С тях разкарват туристите насам-натам. Комплексът е обслужвал и пристанището, и железниците навремето, когато компанията е строяла локомотиви, но през седемдесетте години тази дейност затихва и оттогава сградите се използват за други видове бизнес. Пред жп музея стои и стар парен трактор с висок комин. Повечето сгради са триетажни и строени с червени тухли. Най-високата е четириетажна и принадлежи на нова машиностроителна фирма; тя и съседният й музей са съединени със закрит висящ коридор. Отляво на музея е дългата и по-ниска постройка, където е бил яхтклубът, поне доколкото аз си спомням. Наблизо има още една подобна постройка — на фирма, която навремето произвеждаше плексиглас.