В южната част на комплекса, почти до главния вход, се издига по-голяма, също триетажна сграда; прозорците на приземния й етаж са заковани с дъски, а на по-горните са затворени с гъсти мрежи. Според описанието на Били това бе мястото, където би трябвало да се е скрил. Откъм пристанището вход нямаше, но откъм северната страна забелязах прилепена към портала дървена пристройка. Отпред минаваше улица, която води към „Фоур стрийт“. Мястото изглеждаше занемарено и пусто, а дъждът безмилостно продължаваше да чука по покриви, прозорци и всяка друга достъпна за него плоскост. Капките по равния покрив на музея тропаха като падащи камъни. Чак сега видях, че страничната му врата е отворена. Мълком я посочих на Луис, той кимна и тримата тихо се насочихме натам.
Влязохме. Под високия сводест покрив бяха подредени стари жп вагони от най-различни периоди и марки: „Уикасет“, „Квебек“, зелени и червени „Ривър Кар“, жълто-зелени „Брайтън и Сако“. Отдясно забелязах и един „Рейлбъс“ и още много други.
Точно до вагона марка „Рейлбъс“ лежеше свито на кравай тяло, завито като пашкул с дълго, тъмно на цвят палто. Наведох се и със свито сърце го преобърнах, приготвен да зърна лицето на Били. Но не беше той. Оказа се Беренд, плещестият партньор на Мифлин. Лицето му бе разкривено в предсмъртна гримаса на болка и ужас, на челото зееше грозна назъбена рана — изходна. Смърдеше на изгоряла вълна и коса. По пода наоколо прахта се бе смесила с изтеклата кръв.
Сянката на приближилия се Луис падна върху трупа.
— Как смяташ — това работа на Били ли е? — попита ме той.
Преглътнах, гласът му прозвуча от нейде далече, кух и празен. Поклатих глава отрицателно, той ме изгледа и премълча.
Тръгнахме вляво, между два вагона — към административната част на музея. В сградата видимо нямаше никой, само вятърът тежко блъскаше предната врата, а дъждът упорито не спираше.
Различих тъмна форма в мрака под висящия коридор между музея и машиностроителната фирма. Оказа се черен форд, страничните му прозорци запотени, сякаш дъждът им бе сложил дискретни перденца. Веднага го познах: бе колата, от която слязоха федералните агенти пред дома на Рита Ферис.
— ФБР е тук — рекох на Луис. — Вероятно вървят по момчетата на Чели.
— Или и те са ти сложили маймунки у дома — кисело отвърна той.
— Супер — рече Ейнджъл. — Май всички играчи са тук. Този Били Пърдю трябва да е най-популярното копеле във вашия край. Що не наречете някой празник на него?
Задната врата на форда се отвори и излезе фигура в черно палто. Тихо затвори след себе си и бързо тръгна към нас, като междувременно разтвори чадър. Една от лампите на корпуса на голямата сграда го освети за няколко секунди.
— Тоя пък кой ли ще е? — изпъшка Ейнджъл.
— Елдрич — канадското ченге. Вие стойте тук — казах тихо и излязох от сянката.
Онзи ме зърна, спря и с озадачено лице се опита да ме разпознае.
— О, Паркър? — рече след малко. — Защо не кажеш на твоите хора също да излязат?
Ейнджъл и Луис пристъпиха напред и застанаха зад мен. Луис разгледаше Елдрич с нещо като академичен интерес.
— Хайде да се скрием от дъжда, а? — предложи канадецът.
— Вие пръв, ние след вас, господин полицай — предложих учтиво.
Бях забелязал нещо странно, докато Елдрич излизаше от колата и вътрешната лампа освети земята до нея. Нещо като подобна на кръв черно-червеникава локвичка точно под шофьорското място. Освен това вратата на водача не бе плътно затворена и ми се струваше, че нещо капе от самата кола — като например масло от разбит картер. Само дето не беше масло.
Елдрич мина покрай мен, протегнатата му ръка държеше чадъра, виждаше се краят на маншета на снежнобялата риза и златното копче на ръкавелите. На маншета забелязах тъмно петно, което бавно растеше. Тръгнах към колата и през рамо хвърлих многозначителен поглед на Луис.
И Елдрич, и Луис се извърнаха към мен, а вторият рече тихо:
— На яката имате нещо.
Яката на ризата му стърчеше над палтото и до възела на вратовръзката чернееше петно, подобно на размазани сажди. В същия миг Елдрич свали чадъра и с него се опита да прикрие от мен движението на другата си ръка. Но зърнах пистолета още докато го измъкваше от джоба. Луис мигом извади своето оръжие, а Елдрич захвърли чадъра и се извъртя. Ейнджъл бе зяпнал, но ръката му също се стрелна към джоба. Всичко стана за няколко секунди и ми се стори като в забавен филмов стоп кадър. Във всеки случай изпреварих всички. Моят куршум проби чадъра и попадна в бедрото на Елдрич. Звук почти нямаше — заглушителят и дъждът свършиха добра работа. Вторият куршум го удари в гърдите, той изпусна пистолета и политна назад. Опря се на музейната сграда и бавно започна да се свлича надолу, като скърцаше със зъби от болка, поставил ръка върху растящото отпред на палтото петно. На две стъпки от него Луис се наведе и вдигна оръжието му професионално — с писалка в отвора зад спусъка. Гледаше го внимателно, сякаш щеше да го изучава.