Стоеше и чакаше да му отговоря. Ясно беше защо не ми е казал. Аз съм бивше ченге с приятели ченгета колкото искаш. Може би Луис все още има резерви в това отношение. Вярно, бях спасил живота на Ейнджъл в затвора, но пък те двамата впоследствие си бяха изплатили дълга стократно. Колко пъти след смъртта на Сюзън и Дженифър бяха рискували живота си, докато ми помагаха да преследвам убиеца, който се оказа палач и на още много други люде. И никога не бяха ми искали нищо. Нямах нито причина, нито право да не им вярвам. От друга страна, те двамата — един крадец и един убиец — заслужаваха пълната ми прошка, че за миг са се усъмнили в мен.
— Напълно разбирам — рекох просто и това бе всичко.
Луис кимна в отговор, но този пестелив жест и очите му говореха достатъчно.
— Е, добре — добавих след малко. — Хайде сега да се опитаме да намерим Били Пърдю.
Тръгнахме, но след няколко крачки не можах да се стърпя и се обърнах да погледна назад. Свитата форма на Ейбъл на земята и трупът на Беренд в музея говореха само едно: че Стрич едва ли е много далеч. А може би вече ни дебне отнякъде? Тръпки полазиха по гърба ми.
Нагоре по „Фоур стрийт“ забелязахме две паркирани коли. Бяха точно срещу нов строеж — на няколко полуготови дървени къщи; вече бе започнало обличането им в червени тухли. Прекалено тъмно бе да се види със сигурност дали в колите има хора. Когато стигнахме до празната сграда, някой вече бе разбил катинара на главния вход и вратата зееше открехната. Залепих гръб на стената и надзърнах. Нищо. Обиколих сградата. Прозорците бяха заковани с дъски. Дървено скеле с груба стълба водеше до заключена врата на втория етаж.
Върнах се при Ейнджъл и Луис. След кратко съвещание решихме Ейнджъл да докара колата — за да можем да потеглим светкавично, в случай че излезем заедно с Били Пърдю.
Ние с Луис влязохме, отсреща се откри стълбище. Беше мръсно, прашно, навсякъде се валяха стари вестници. Стъпалата водеха към втория етаж, както изглежда, складово помещение. На приземния етаж отляво и отдясно бяха вратите на стари офиси и работни зали — пусти, неосветени. Миришеше слабо на мокро дърво, макар че основната миризма бе на загнило и мухъл. Луис носеше фенерче, но не посмя да го запали, за да не привлечем вниманието на нечакани гости.
Отзад под стълбата забелязах натрупани стари дъски — бяха влажни, може би те миришеха. На тавана се бяха набрали капки и от време на време някоя тупваше на пода отдолу. Разходихме се из приземните помещения — повечето приспособени за работилници, но иначе празни с изключение на дървени пейки и овехтели пластмасови столове. И тук се чуваше барабаненето на проливния дъжд и на падащите капки. Вървяхме бавно и се оглеждахме. Тогава чух шум — идваше от стаята пред нас, чиято врата бе отворена. Махнах с ръка на Луис да застане отляво, аз прилепих гръб на стената отсреща и бавно тръгнах напред с лице към вратата. Всеки миг очаквах някой да гръмне, но не. Помещението бе обширно — бивш двоен офис, виждаше се разделителната стена. Сега ми замириса на дим. Вгледах се — на пода в ъгъла димяха нацепени парчета дърво и боклуци. Нещо около тях се раздвижи. Влетях с насочен пистолет и пръст на спусъка.
— Не стреляте, моля, недейте… — изписка немощен, дрезгав гласец и от ъгъла изпълзя дребна човешка фигура, обута в овързани с връв найлонови торби. Бе възрастен мъж с дълга и разрошена сива коса и боядисана в жълто от никотина брада. Носеше мръсни брезентови панталони и завързано на кръста с въженце палто без ръкави.
— Моля ви, не стреляйте… не съм искал да паля сградата… студено беше! — извика отново мъжът.
— Мини вдясно! По-живо! — махнах му с пистолета.
Исках да го огледам. Между закованите върху десния прозорец дъски проникваше лъч светлина от улична лампа. Човекът се помести, както му бях наредил, и тя освети разрошената му глава. Бе възрастен, с малки и мътни очички. И от близо два метра разстояние вонеше на алкохол и нещо друго неприятно. Скитник някакъв.
Свалих пистолета чак когато Луис влезе.
— Изчезвай — наредих на стареца. — Намери си друг подслон, тази сграда не е сигурна, възможно е да се срути.
— Може ли да си взема вещите? — помоли той и обърна глава към завързан върху рамката на детска количка кашон.
— Вземи каквото можеш да носиш и заминавай.
Клошарят благодари и започна да рови в кашона. Извади кожени боти, няколко кутийки кола, макара. Измъкна и една-единствена маратонка и се замисли. В същия миг избумтя гърленият глас на Луис.