— Хей, старо, имаш още пет секунди, иначе ще си оглеждаш вещите на оня свят!
Заплахата придаде невероятна пъргавост на човека. След две секунди вече тичаше покрай нас, притиснал повечето неща към гърдите си.
— Нали няма да ми конфискувате другите вещи? — попита през рамо на вратата.
— Ти нали взе всичко ценно — ухили се Луис.
Скитникът се усмихна щастливо и преди да изчезне в мрака, подхвърли:
— Те, другите, се качиха на горния етаж…
Спогледахме се и бързо се разбрахме с погледи и жестове. Тръгнахме по коридора, който на края се раздвояваше в две успоредни стълбища. Отгоре чухме стъпки — някой внимателно се придвижваше. Между стълбите имаше врата към двора. Бе полуотворена и подпряна с парче разбита тухла, а до нея се валяше стара ръждива верига. Луис хвана по дясното стълбище, аз — по лявото. Държах се плътно до стената, за да намаля максимално риска да стъпя на изгнило стъпало. Но нямаше защо да се безпокоя, че ще вдигна шум. Дъждът плющеше с подновена сила, а старата постройка пъшкаше като човек — сякаш я боляха старите греди.
Срещнахме се с Луис след секунди — на нещо като мецанин. От него към втория етаж тръгваше широко стълбище. Луис тръгна напред, аз нарочно изостанах — да го прикривам. Горе той отвори първата врата, сетне втората и тръгна методично да претърсва етажа. И двамата вървяхме колкото може по-безшумно, макар и барабаненето на дъжда да бе доста силно. Тъкмо се канех да се кача на по-горния етаж, когато чух изщракване отдолу. Наведох се над парапета на стълбата и зърнах пламъче — един от хората на Чели, помнех го от хотела, си палеше цигара. Явно е бил оставен да пази в двора, а сега е влязъл да пуши на сухо. Затова вратата е била отворена. Над мен изпука дъска — един път, сетне още веднъж. Горе явно имаше друг или други негови колеги.
Пак погледнах надолу. Онзи пушеше, но сега вниманието ми привлече нещо вляво от мен. И тук всички прозорци бяха заковани с дъски. Мъждиво светлееше единствено през наръбена и влажна по периметъра си дупка в стената, където някога е бил монтиран вентилаторът на старомодна климатична инсталация. Сега гипсовата замазка бе изпадала, а с нея вероятно и самият вентилатор. От отвора влизаше сноп слаба светлина и разделяше пространството под него на две тъмни полета. В едното — лявото — почувствах нечие присъствие. Мярна ми се бледа фигура, изшумоля вестник. Пристъпих леко в същата посока, сърцето ми заби силно, пистолетът натежа в ръката ми.
Изведнъж от мрака изплава лице. Очите му бяха черни, не се виждаше бялото, около врата май че висеше огърлица. Постепенно се очерта и лицето и тогава… тогава зърнах минаващия на зигзаг по устата черен конец и видях, че онова не е огърлица, а клуп, а под него личи оставената от въжето вдлъбнатина в плътта. Тя ме погледна за миг с кървясали очи и сетне бавно изчезна, сякаш се разтопи във въздуха. Студена пот ме изби по гърба, прилоша ми. Пак се вгледах в мрака, но там вече нямаше нищо, нямаше никой. Извърнах се и тогава отдолу някой тихо изстена.
Тръгнах, на първото стъпало замръзнах неподвижно.
Дъждът валеше все така, из цялата сграда ехтеше звукът на капеща вода, но ми се стори, че долу някой пристъпва тихо и не се излъгах: в следващия миг на дясното стълбище се появи плешив мъж в кафеникав шлифер. Стрич вдигна към мен странната си, направена сякаш от разтопен восък физиономия и сивкавите му, безцветни и безизразни очи ме изгледаха за миг. Сетне восъкът се разля в нещо като невесела усмивка и той се върна назад, за да се скрие в пространството под мецанина. Дали знаеше за смъртта на Ейбъл? Дали ме сметна за опасен или отстъпи по други съображения?
Отговорът дойде след миг с куршум, който разби прогнилото дърво на парапета и свирна край главата ми. Бързо се хвърлих назад, подгони ме порой от куршуми: Стрич имаше отличен нюх и стреляше по звука на стъпките ми. Почувствах, че нещо перна палтото ми, сега куршумите идваха и през тънкия дървен под и последният изстрел бе на косъм от целта.
Затичах в посоката, където смятах, че е Луис. Помещенията бяха прекалено много, повечето празни, други отрупани с мебели, вехти бюра, счупени столове, загнили навити матраци, разпилени мокри документи отпреди петдесетина години, че и повече. Пред мен коридорът се раздвои — напред и вдясно. Продължих направо, извърнах глава да видя дали Стрич не е вече на моето ниво.
Някъде отпред проехтяха няколко изстрела, отвърна им тих плющящ звук — стреляше оръжие със заглушител, много вероятно колтът на Луис. Чух и гласове и нечии бързи, тичащи стъпки, сега вече шумотевицата надвиваше барабаненето на дъжда. В отворено помещение отдясно зърнах просната на пода фигура в черно кожено яке, от главата й струеше кръв. Луис бе открил резултата, но не знаеше, че Стрич е тук. Беше изключително важно да му кажа. Обърнах се точно навреме — чист инстинкт, — за да мярна кафеникавия шлифер и куршумът свирна точно там, където беше главата ми преди секунда. Прескочих тялото на убития (беше от главорезите на Чели) и пак погледнах назад, но този път не зърнах Стрич. Хвърлих се към следващата врата и се блъснах с нещо едро, черно, силно, в дясното слепоочие усетих пистолетно дуло.