— Мамка му, Птицо, за малко да ти пробия главата — тихо изруга Луис.
В черните си дрехи в мрака бе невидим като фантом, чак сега различих бялото на очите му и зъбите.
— Стрич е тук — рекох задъхано.
— Зная. Мярнах го малко преди да налетя на теб.
Някой отново загърмя вдясно от нас. Бе един и същи пистолет — три изстрела, без ответен огън. След малко пак последваха гърмежи и за пръв път им отговори автоматен огън. Нечии стъпки проехтяха над нас, изглежда, по стълбището. Разменихме си погледи с Луис. Тръгнахме към задната част на сградата, по стената, проверявахме всяка стая и коридор по два пъти. Не биваше да рискуваме с убиец като Стрич. В мрака необитаемото здание се бе превърнало в нещо като лабиринт на смъртта. На следващия завой попаднахме на отворен сервизен асансьор. В него лежеше още един убит — също човек на Тони. Срещу асансьора започваше ново стълбище — може би последното към върха. Вероятно Стрич бе там. Вероятно… Бяхме на второто стъпало, когато отчетливо чух познат до болка звук — изщрака заредена чупеща се пушка помпа. Двамата с Луис се обърнахме бавно и вдигнахме ръце с пистолетите — да се виждат добре. Беше Били Пърдю, намазал лице със сажди, с мокри дрехи и черна раница на гърба.
— Оръжието долу — махна той с пушката.
Беше успял да оцелее — да се скрие и от преследвачите си, и от нас. Как, Бог знае. Сложихме пистолетите на пода, без да отделяме очи от пушката в ръцете на Били и стълбището над нас.
— Ти ми ги докара тези гадове — рече той и гласът му затрепера от гняв. — Продаде ме, мамка му…
Сега по бузите му потекоха сълзи.
— Не е вярно, Били — рекох аз. — Ние дойдохме да те изведем. Свали пушката и ще се опитаме да те измъкнем от тази история…
— Да я сваля ли? Мамка ви… — изрева той и пусна два бързи.
Не се целеше в нас, по-скоро стреля над главите ни, но ние мигом се хвърлихме по очи на пода. По нас заваляха парчета мазилка и мръсотии.
Когато вдигнахме глави, Били вече го нямаше, но чувахме тежките му стъпки — бягаше в посоката, откъдето бяхме дошли преди малко. Луис скочи, грабна пистолета и хукна след него.
Някъде отгоре проехтяха изстрели. Станах и си взех оръжието, а някой пак пусна автоматен откос, последван от единичен изстрел. Тръгнах бавно по стъпалата нагоре, приведен, дланите ми мокри от пот. На края на стълбището — на площадката пред асансьора — лежеше още едно от момчетата на Чели, а от врата му шуртеше кръв. Имаше още нещо — необичайно, отблъскващо.
Ципът на панталоните бе разкопчан, членът му — изваден.
Пред мен тъмнееше входът на врата, а навътре мракът бе непроницаем. Нещо ми шепнеше, че Стрич се е спотаил там. Струваше ми се, че надушвам евтиния му, гаден одеколон, с който се опитва да прикрие излъчващата се от него воня на мухъл и земна гнилоч. Усещах погледа му върху себе си, напрежението в околната атмосфера бе осезаемо като статично електричество, въздухът сякаш натежа, задръстен от невидимите пипала на смъртта. Стори ми се, че усещам и гнусното му желание, перверзното сексуално удоволствие, което получава от болката на други и последните им мигове. Онази садистична психопатия, заради която бе разголил младежа пред асансьора в смъртния му час.
Някак знаех, бях сигурен, че ако прекрача прага на тази врата, ще умра: Стрич ще ме убие и ще постъпи с мен по същия начин. Сенките наоколо се раздвижиха и проехтя детски смях. Той, изглежда, се опитваше да ме върне, да ме предпази от онази фатална стъпка, която се канех да направя. Или не? Вероятно въображението отново ми играеше редовните си номера. И тогава внезапно реших да оставя Стрич в мрака, а аз да се върна в светлината…
Тръгнах обратно и в подножието на стълбището се срещнахме с Луис. Куцаше леко, крачолът на панталона му бе раздран.