— Спънах се и паднах — изръмжа той. — Онзи избяга. А Стрич?
Посочих с пръст нагоре.
— Там някъде е. Може би пък момчетата на Тони Чели ще ти направят тази услуга, а?
— Така ли мислиш? — скептично рече Луис.
Погледна ме и вероятно усети вътрешната ми борба.
— Какво се е случило, Птицо?
Срам ме бе да си призная за проявената слабост. Обърнах му гръб, за да не ми гледа лицето. Само аз си знаех какво съм прочел в кръвясалите очи на мъртвата.
— Най-вече съм загрижен за Били Пърдю — рекох на глас. — Така или иначе, когато Стрич разбере за убития партньор, няма да си тръгне, докато не си разчисти сметките. Значи ще имаш и друга възможност.
— Предпочитам сегашната — тежко рече Луис.
— Горе е тъмно като в рог. Щом стъпиш на последното стъпало, и ще те убие.
Той премълча, загледан в мен, непроницаем. Тогава чухме сирените. Звучаха отдалече, но нямахме много време. Луис се поколеба, разбираше отлично: при евентуален двубой в мрака горе полицията вероятно ще ни завари тук. Махна с пистолета, погледна за последно нагоре и тръгнахме по коридора към изхода.
Слязохме на най-долното ниво, където бяхме заварили клошаря.
— Ако излезем от предния вход, може да налетим или на хората на Чели, или на ченгетата — рекох аз. — А пък ако Били е минал оттам, най-вероятно вече е мъртъв.
Луис кимна и тръгнахме към вратата, водеща към двора. До нея с ръка на очите лежеше трупът на мафиота, който бе влязъл да пуши. Надзърнах, огледах терена. Както и очаквах, колата на Ейнджъл бе в паркинга встрани. Хукнахме към нея, той вече отваряше вратите. Двигателят работеше, веднага потеглихме.
— Не видя ли Били?
— Не, никой не е излизал. Вие двамата как сте?
— Добре — рекох, но веднага замълчах — още бях разтресен от изпитания на горния етаж страх.
— Стрич е тук.
— Изглежда, всеки си знае работата освен вие двамата — подхвърли Ейнджъл и подгони колата по „Индия“.
На горния й край удари спирачки и ловко се намести в другия паркинг, като незабавно загаси габаритите. След малко по „Фоур стрийт“ се зададоха черно-белите полицейски коли със запалени дълги светлини и надути сирени. Изчаквахме с надежда отнякъде да се появи Били Пърдю.
Мълчахме, опитвах се да си подредя мислите и да анализирам случилото се. Феберейците или са подслушвали телефона ми, или са вървели по екипа на Чели. Това поне бе достатъчно ясно. Ами Ейбъл и Стрич? Видимо и те са имали някаква информация, вероятно са следили самите федерални агенти. При три екипа по следите му Били Пърдю пак бе съумял да се измъкне. Или не бе успял? Не можех да съм сигурен в това.
Ами аз? Отново бях общувал с призраци. Рита Ферис бе мъртва и може би снегът вече отдавна е покрил гроба й. Въображението продължава да ми върти номера. Дай, Боже, само това да е.
Почакахме петнадесетина минути, никой не се появи откъм комплекса. Ако някой от хората на Чели бе оцелял, той сто на сто би тръгнал на север, вместо да се върне към града и да рискува да налети на ченгетата.
— Мислиш, че все още е там — вътре, а? — попитах Луис.
— Кой да е вътре? Стрич ли? Ако е там, значи е убит, а това едва ли е по силите на онези нещастници, дето са на заплата при Тони. При това много се съмнявам дали някой от тях самите е оцелял.
Отново зърнах непроницаемите му очи, които ме гледаха замислено от огледалото за задно виждане.
— В едно съм сигурен — добави той. — Вече е научил, че Ейбъл е извън играта и е ужасно пищисан.
Петнадесета глава
Закараха ме при мустанга и с двете коли потеглихме към „Джава Джо“. Чувствах се премазан, главата ми — като изпразнена, непрестанно пред очите ми бе лицето на Ейбъл преди екзекуцията му и разголените гениталии на убития младеж — все едно изнасилен в предсмъртния му миг. Виждах и онзи несретник — стария скитник с уплашените очи, с притиснати към гърдите боклуци да бяга навън — в мрачната и мразовита нощ.
Когато пристигнахме в кафенето, Луис и Ейнджъл си купиха мока и се върнаха в колата, аз се насочих към Лий Коул, която се бе настанила на масичка до прозореца. Джинсите й бяха напъхани във високи ботуши с кожата навън, носеше дебело бяло вълнено яке, закопчано до шията. Изправи се да ме поздрави, прегърна ме и ме целуна по бузата. Сетне се притисна в мен и се разплака; цялото й тяло се разтресе, скри лице в рамото ми. Внимателно я отдалечих от себе си, поставил ръце на раменете й и я загледах в очите. Тя засрамено поклати глава и затърси кърпичка по джобовете си. Дадох й моята. Все още беше много красива. Уолтър винаги си е бил късметлия.