— Ние с теб тази нощ се издънихме.
— Нещата се объркаха. Направихме колкото и каквото можахме.
— Тони Чели няма да се откаже от играта. Още по-малко пък Стрич.
— Зная.
— Искаш ли да ми разкажеш какво ти се случи на най-горния етаж?
— Почувствах го, че е там, в мрака, Луис. Просто го усетих как ме дебне. Изпълнен бях с вътрешното убеждение, че ако вляза, ще умра. Ето, това е истината. Зная, че съм правил множество щуротии, но самоубиец не съм. Срам или не, но не ми се умираше на сляпо в мрака от неговите ръце… нито там, нито където и да е на друго място.
Луис се замисли, след известно време рече:
— Щом си имал това чувство, значи точно така е било. Понякога едно просто усещане се превръща в граница между живота и смъртта. Но следващия път, когато го срещнем, аз ще го довърша.
— Не и ако аз го видя пръв — рекох и си вярвах, макар че отлично помнех изпитания на площадката животински страх.
Устните му потрепнаха леко. От опит знаех, че това е любимият му професионален начин да се усмихва.
— Хайде на бас на долар, че няма да си ти.
— Хайде на петдесет цента — възразих аз. — Ти вече си заработи половината хонорар.
— Така си е — рече той тихо. — Точно така.
На следващата сутрин Ейнджъл и Луис тръгнаха много рано. Луис за летището, а Ейнджъл — към караваната на Били Пърдю. Решихме да огледа там — възможно е да забележи някоя пропусната от ченгетата следа. Тъкмо се канех да заключа къщата, когато неочаквано пристигна Елис Хауард. Слезе тромаво от колата и веднага забеляза пътната ми чанта. Махна с дебелия палец към нея и запита:
— Къде си тръгнал?
— Ще пътувам.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде?
— Имам.
Той се облегна на покрива на паркирания пред къщата мустанг и плясна с длан по него. Сякаш да прехвърли раздразнението си върху студения метал.
— Къде беше снощи?
— На пътя. Връщах се от Грийнвил.
— По кое време се прибра в града?
— Около шест часа. Ще ми е нужен ли адвокат?
— Направо у дома ли се прибра?
— Не, паркирах и се срещнах с едно лице в „Джава Джо“. Пак да попитам: да си търся ли адвокат?
— Не и ако си готов да си признаеш нещо. Тъкмо се канех да ти разкажа какво се е случило в комплекса „Портланд“ снощи, но ти май вече знаеш. Като се има предвид, че колата ти е била край пристанището по същото време.
Значи това беше. Елис хвърля въдички — ако се хвана. Няма нищо конкретно, само подпитва. Аз да не съм вчерашен, че да се хвана на такива номера.
— Нали ти казах каквото си беше. Имах среща с един човек.
— Той в града ли е още?
— Не.
— А ти не знаещ какво е станало в комплекса снощи, така ли?
— Старая се да не слушам новините. Влияят ми зле на нервите. И на кармата.
— Ти не се прави на много хитър. Защото ако намеря за нужно, твоята карма ще си рита задника в някоя моя килия. Четири трупа извадихме от комплекса: до един момчета на Тони Чели. Плюс двама убити феберейци. И един мистериозен посетител.
— Мистериозен посетител ли? — неволно попитах аз, но си мислех за съвсем друго.
Там трябва да е имало повече трупове. Значи поне един от хората на Чели е оцелял и избягал. А това означава, че е напълно възможно Тони вече да е уведомен за снощното ни присъствие в сградата.
Елис ме гледаше внимателно в лицето. Опитваше се да разбере какво знам и очакваше реакция от мен, но остана разочарован. Тогава продължи с информацията:
— Намерихме и канадския полицай Елдрич — също мъртъв. Три куршума, два различни пистолета. Единият изстрел в главата — чиста проба екзекуция.
— Имам чувството, че е налице едно „обаче“ — подметнах му аз.
— Вярно е — измери ме той с очи и поклати глава. — Много знаеш. Има „обаче“ и то е, че Елдрич не е Елдрич. Документите са негови, но пък отпечатъците на пръстите и лицето — не са. Изобщо лош ден имам. От полицейската служба на Торонто цяла сутрин ми крещят по телефона да намеря техния човек, дошли са цяла тумба разлютени агенти на ФБР, които си умират да закопчаят убиеца на двамата им колеги. А в моргата четирима бостънски експерти са ми заели цялото пространство, което аз просто не мога да си позволя да отстъпя за продължително време. Има и други клиенти, знаеш. Титулярът на „Съдебна медицина“ възнамерява да се премести при нас за постоянно — като ни гледа какви сме производители на трупове и така нататък. А моите хора не са виждали Тони Чели от онази вечер, когато са го мярнали в „Риджънси“.