Шестнадесета глава
Ал Зи имаше офис над книжарничка за комикси на „Нюбъри стрийт“. Помещението не бе нещо особено, но пък местоположението си имаше своите достойнства: сградата разполагаше с няколко изхода, наоколо имаше кафенета, чайна и барчета, магазини за дрехи, сувенири и картини; блъсканицата бе постоянна: въртяха се прекалено много хора по всяко време — предимно туристи, любители на екзотичен чай, зяпачи и прочие. Освен това винаги можеше да се поръча кафе, ядене или напитки.
Настанихме се с Луис на масичка пред специализираната за сладолед сладкарница „Бен и Джери“, точно срещу офиса на Ал. Поръчахме си шоколадова мелба и големи кафета. Бяхме единствените отвън, вероятно защото бе достатъчно студено и сладоледът не бе подходящ за сезона.
— Мислиш ли, че вече са ни забелязали? — попитах Луис, а пръстите ми трепереха от студа въпреки героичните усилия да не почуквам с лъжичката по чашата.
Луис бавно отпиваше от кафето. Изгледа ме и измърмори:
— Висок, красив абаносов джентълмен и бялото му момче са седнали да похапнат сладолед на открито в разгара на шибаната зима, нали? И никой няма да ги забележи? Видели са ни и още как!
— Не съм сигурен, че ми харесва да ме наричаш „момче“ — звучи ми като прислужник — ухилих се аз.
— Че то точно това си значи, белчо. Затваряй си устата и си трай. Сегрегацията в Америка води началото си отпреди триста години.
Зад пердето на прозореца отсреща нещо помръдна. Силует на човек ли беше?
— Хайде да тръгваме — изправи се Луис. — Ако не беше този шибан студ, чернокожите братя тук отдавна да са взели властта.
Влязохме във входа до витрината на книжарничката. Изкачихме се по десетина стъпала и спряхме пред дебела дървена врата със звънец. Натиснах го, от говорителчето на домофона прозвуча глас:
— Да?
— Търся Ал Зи — рекох аз.
— Тука нема Ал Зи — отвърна ми гласът с доста тежък акцент и скоропоговорка, която прозвуча като „тунелзи“. Сетне домофонът изпращя и замлъкна.
Луис ме избута встрани и на свой ред натисна бутона.
— Да? — прозвуча същият глас.
— Слушай, човече, просто отвори шибаната врата.
Чу се изщракване, сетне релето избръмча и вратата се отвори. Влязохме, блиндираната порта се затвори зад нас автоматично. Изкачихме още четири стъпала и пред нас се откри преддверие, а зад него отворена дървена врата. На стената до нея се бе облегнал нисък, плещест мъжага с ръка близо до пистолета на колана, готов за мигновени действия при нужда. Единственото украшение по стените бе евтин часовник в черно и бяло, който тихичко отмерваше секундите. Предположих, че зад него е камерата за наблюдение. Оказах се прав — когато влязохме в големия офис, мониторът на бюрото на Ал Зи показваше празното стълбище.
В офиса бяха общо четирима. Първи — ниският набит здравеняк с пистолета. В лицето бе жълт като восъчна свещ. На тежко канапе с кръстосани крака се бе отпуснал по-възрастен, пълен мъж с увиснали като на ловджийски басет бузи. Бе облечен в черен костюм с бяла риза и червена връзка, а очите му бяха скрити зад тъмни очила. На стената до него лениво се подпираше младо конте, с палци в гайките на панталона отпред и достатъчно разтворено сако, че да забележим автоматичния патлак на кръста. Сивите му панталони бяха тесни като кюнци на глезените, където се спускаха върху каубойски ботуши с метални върхове. Бе картинка като рекламите за сапун от петдесетте години, ама сякаш току-що слязъл от страниците на някое тогавашно списание.
Луис пристъпи напред, като че не забеляза тези тримата. Гледаше четвъртия зад бюрото с монитора. До него на зелена подложка стояха черен телефон, писалка и бележник. Вероятно никога не гасяха мониторния екран.
Ал Зи приличаше на отлично коафиран погребален агент в отпуска — с изтъняла сребриста коса, грижливо сресана назад и полепнала по темето, за да открива високото чело. Лицето му бе мрачно, сбръчкано, очите като тъмни опали, устните — тънки и сухи, носът дълъг с широки и отворени ноздри, сякаш правени по поръчка за подобрено обоняние. Носеше строг официален костюм с жилетка, но бялата риза бе разкопчана на врата, вратовръзка нямаше. В дясната ръка държеше димяща цигара, лявата бе отпусната на бюрото. Ноктите й бяха чисти, добре подрязани, но без маникюр. Знаех, че Ал Зи е буферът между горния ешелон на организацията и по-ниските чинове. И изобщо отговаряше за спешното разрешаване на внезапно изникнали проблеми и неприятности. Това му бе специалността, а мнозина казваха, че направо имал Божи дар за този тип работа. Та това ме наведе на мисълта, че наистина не му трябва маникюр — защо ще му е нужен на човек, чиито ръце са почти непрестанно омърсени?