— Благодаря. — Нямаше друга защита срещу високия мокър, чаровен мъж в антрето освен суховатия учтив тон. Ще се върна след минутка.
Не се забави много повече, но когато влезе в кухнята, той вече бе поставил цветята в една от бутилките на Мод и услужливо се занимаваше с чая.
— Запалих огън в камината, за да се пречупи въздуха. Добре ли е?
— Разбира се. — Опита се да не се дразни, че всичко, което беше свършил, й отнемаше три пъти повече време. — Седни. Що налея чая.
— О, трябва да се запари още малко.
— Знам — промърмори тя, отваряйки шкафовете, за да извади чаши и чинийки. — И в Америка правим чай, така да знаеш. — Извърна се, постави чашите върху масата просъска: — Престани да ме зяпаш.
— Извинявай. Но когато си ядосана и косата ти се измъква от опашката, си много хубава.
В очите й заблестяха гневни искри.
— Най-добре да се разберем: сега това е само и единствено интелектуално занимание.
— Интелектуално — повтори той. Прояви достатъчно разум да сдържи усмивката си и да остане сериозен. — Много е хубаво да проявяваш интерес към акъла на другия. Твоят например никак не е малко. А фактът, че ти казва колко си хубава, не променя нещата.
— Не съм хубава и не ми е потребно да го чувам. Ще започваме ли?
Тя седна и той я последва, после вдигна глава.
— И все пак ми повярва, нали? Интересно е — на интелектуално ниво.
— Не сме тук да говорим за мен. Останах с впечатлението, че притежаваш известна дарба на разказвач и си запознат с някои от митовете и легендите, характерни за този район.
— Знам някои приказки.
Щом гласът й ставаше въздържан, той неизменно изпитваше желание да я помилва — няма значение откъде ще започне. Затова се облегна назад на стола. След като тя иска да го дава интелектуално, така ще сложат началото… А после ще се придвижат нататък.
— Някои сигурно са ти познати под една или друга форма. Устните истории се различават тук-там в зависимост от мястото или разказвача, но същността им е една и съща.
Тя продължаваше да въси вежди. Ейдан вдигна чайника и напълни чашите.
— Да вземем например Дядо Коледа. На някои места се спуска през комина, на други — пълни обувките със сладки, но основата на легендата има общи корени. Именно общото се повтаря във времето и в различните страни, интелектът стига до извода, че митът има ядро.
— Вярваш ли в Дядо Коледа? — Докато оставяше чайника, очите му срещнаха нейните.
— Вярвам във вълшебството; най-доброто, най-истинското от него е в сърцето на човека. Тук си вече няколко дни, Джуд Франсис. Не долавяш ли никакво вълшебство?
— Атмосферата… — започна тя и включи магнетофона. Атмосферата в тази страна определено е благоприятна за формирането на митове. След инвазията на викингите, на нормандците към келтския фолклор са се прибавили нови културни семена…
— Важно е мястото. — възрази Ейдан. — Не хората, които са се опитали да завладяват, а земята, хълмовете и скалите тук. Витае във въздуха. И кръвта, проляла се в битките, за да бъдат опазени. Но накрая ирландците са асимилирали викингите, нормандците и другите, а не обратното…
В думите му звучеше гордост, която тя разбираше и уважаваше. Отбеляза обаче:
— И все пак си остава фактът, че тези хора са дошли на острова, женили са се за жените тук, създавали са деца, донесли са своите суеверия и вярвания.
— Кой е пристигнал пръв: историята или разказвачът? Това ли е част от изследването ти?
Бърз е, прецени го тя. Остър ум и смислени аргументи.
— Не можеш да изучаваш едното, без да обърнеш внимание на другото. Важно е кой го разказва и защо, така както и какво точно се разказва.
— Добре. Ще чуеш една приказка, разказана от дядо ми, той пък я знае от неговия баща и така върви назад до незапомнени времена, защото по тези брегове и хълмове от векове има представители на семейство Галахър.
— Приказката е предавана по бащина линия, така ли? — прекъсна го Джуд и в отговор на вдигнатите му вежди уточни: — Много по-често майката предава приказките от поколение на поколение.
— Вярно е, но в Ирландия бардовете по принцип са мъже. Говори се за един Галахър, пристигнал по тези места, пеейки приказките си срещу дребни монети и чаша бира; казват, че видял със собствените си очи онова, което ще ти разкажа, а останалото чул от Карик — Принца на феите. След време разказвал легендата на всеки, пожелал да я чуе.
Живите пламъчета в очите на Джуд, издаващи интереса й, го накараха да замълчи за момент. После продължи:
— Живяла девойка на име Гуен. Имала скромен произход, но била с благородно сърце и обноски. Косите й били светли като зимна слънчева утрин, а очите — зелени като мъх. Из цялата страна говорели за красотата й. Стъпвала гордо, защото имала стройна и гъвкава снага, но била скромна. И понеже майка й починала при раждането, се грижела за дома на застаряващия си баща. Правела каквото й кажели и каквото се очаквало от нея. Никой никога не я чул да се оплаче. Понякога вечер я виждали да се разхожда по скалите и да гледа морето, сякаш копнеела да и поникнат криле и да полети.