— И самите те се превърнали в цветя…
Джуд потрепери. Ейдан протегна ръка и взе нейната.
— Студено ли ти е?
— Не.
Тя се насили да се усмихне, преднамерено издърпа ръката си и взе чашата чай. Отпи бавно, за да успокои напрежението в гърлото си.
Знаеше приказката. Виждаше великолепния кон, прекрасната жена, мъжа, който не беше същински мъж, и огнените скъпоценни камъни по земята.
Беше го видяла — всичкото — в съня си.
— Не. Добре съм. Баба ми е разказвала вариант на тази приказка.
— Но има още.
— О… Отпи отново и направи усилие да се отпусне. — И какво станало после?
— В деня, когато се омъжила за рибаря, баща й починал. Сякаш силите му стигнали да се бори с трудностите на живота само докато се увери, че неговата Гуен е в безопасност и има кой да се грижи за нея. Съпругът й се преместил в къщурката. Всеки ден преди изгрев слънце отивал да хвърля мрежите. Животът им бил задоволителен и подреден.
Направи пауза и Джуд се намръщи.
— Не е възможно това да е всичко.
Ейдан се усмихна и отпи от чая. Като добър разказвач знаеше как да сменя ритъма, за да задържа вниманието.
— Да съм казал подобно нещо? Не, това съвсем не е всичко. Карик не успявал да я забрави. Била в сърцето му. Гуен водела живот, какъвто очаквали от нея, ала Карик вече не намирал никаква радост в музиката и смеха. Напълно отчаян, една нощ се качил на коня и полетял към Луната. Събрал светлината й и я превърнал в перли, с които напълнил сребърната си торба. Отново отишъл при нея и макар тя да носела в утробата си първото си дете, се измъкнала от леглото на съпруга си, за да се срещне с него.
— Това са моите лунни сълзи — казал й той. — Те са моят копнеж по теб. Вземи и тях, и мен; ще ти дам всичко, което притежавам, и още повече.
С обляно в сълзи лице тя пак му отказала: свързана била с друг, носела детето му и нямало да наруши обета си. Заради дълга и гордостта отново се разделили, а разсипаните по земята перли се превърнали в лунни цветя. Годините минавали. Карик тъгувал, а лейди Гуен правела каквото очаквали от нея. Раждала деца и намирала радост в тях. Грижела се за цветята и си припомняла какво е любовта. Защото макар съпругът й да бил добър никога не успял да докосне най-съкровените кътчета на сърцето й. Тя остарявала, лицето и тялото й остарявали ала сърцето й оставало младо и таяло всички копнежи на девойка.
— Тъжно е.
— Да, но това не е краят. Тъй като времето тече различно за феите и смъртните, един ден Карик възседнал крилатия си кон и полетял над морето. Гмурнал се дълбоко дълбоко в него, за да открие сърцето му. Събрал ударите му в сребърната си торба и ги превърнал в сапфири. Отнесъл ги на лейди Гуен — нейните деца вече имали деца — косата й била побеляла, а очите й не виждал добре. Но Принца на феите продължавал да вижда девойката, която обичал и за която копнеел. Разпилял сапфирите в краката й.
— Това е от сърцето на морето. Те са моето постоянство. Вземи и тях, и мен; ще ти дам всичко, което притежавам и повече.
И този път, с мъдростта на възрастта, тя разбрала какво е направила, отхвърляйки любовта заради дълга — нито веднъж не се била доверила на сърцето си. А самият той предлагал какви ли не скъпоценни камъни; не й предложил обаче единственото, което би я накарало да отиде и при него. — Несъзнателно Ейдан хвана ръката на Джуд. Пръстите им се преплетоха, а тънкият слънчев лъч отново се появи. — А това били любовни слова, не приказки за страст, копнеж и дори постоянство. От това имала нужда тя. Вече била стара и прегърбена и за разлика от Принца на феите, който не бил смъртен, знаела колко е късно. Разплакала се с горчивите сълзи на старица и му казала, че животът й е приключил. И му разкрила една тайна: ако й бе донесъл любов вместо скъпоценни камъни, ако й бе говорил за любов, вместо за страст, копнеж и постоянство, сигурно е щял да спечели сърцето й и тя да пренебрегне дълга си. Но той бил прекалено горд, а тя — прекалено сляпа, за да прозрат истинските желания на сърцата си. Думите й го разгневили — та той й предлагал многократно любовта си, но по единствения известен му начин. И този път, преди да си тръгне, я омагьосал. Тя ще седи и ще чака, година след година, сама и самотна като него, докато сърца се срещнат истински и тя приеме даровете, които той й предложил. Три пъти трябва да се срещнат и три пъти да ги приема, за да се махне магията. Качил се на коня и полетял в нощта, а скъпоценните камъни в краката й отново се превърнали в цветя. Поминала се същата нощ. Всяка година на гроба й избуяват най-различни цветя, а духът на лейди Гуен — прекрасен като младата девойка, каквато била някога чака и ридае за изгубената любов.