Той цъкна е език и повдигна нараненото място към устните си. После погледът му се насочи към Джуд. — А вие, две прекрасни дами, накъде сте тръгнали?
— Ще закарам Джуд до дома й. Дойде да види майка. После отивам при Бетси Клуни да оправя прозорците й.
— Ако ти или баща ти имате време утре, печката в кръчмата прави номера и Шон е съсипан.
— Един от нас ще има грижата.
— Благодаря. Сега ще те разтоваря от пътничката ти.
— Внимавай с нея — подхвърли Брена, докато Ейдан заобикаляше пикапа. — Харесвам я.
— И аз. — Отвори вратата и подаде ръка. — Но я карам да се чувства нервна. Нали така, Джуд Франсис?
— Не, разбира се.
Понечи да слезе, но в следващия миг предвиденото елегантно движение се провали — беше забравила да освободи предпазния колан и той я дръпна обратно.
Преди да се засуети с него, Ейдан го разкопча, обгърна талията й и я свали. Това съвсем скова езика й дори не успя да благодари повторно на Брена, а младата жена — като се ухили и махна — отпраши надолу с пикапа.
— Това момиче кара като самия дявол. — Ейдан поклати глава и пусна Джуд, но веднага я хвана за ръката. — Не си идвала в кръчмата цяла седмица.
— Бях заета.
— Но днес не си толкова заета, нали?
— Всъщност би трябвало да…
— …ме поканиш вътре и да ми приготвиш сандвич. — Тя го зяпна смаяна и той се засмя. — Или ако предпочиташ, да дойдеш с мен на разходка. Денят е разкошен. Няма да те целувам, ако не желаеш и те притеснява.
— Не съм притеснена. Добре.
Той сведе глава и стигна на сантиметри от устните й, когато тя отстъпи.
— Не това имах предвид.
— Точно от това се опасявах. — Но леко се отдръпна. — Е, тогава просто ще се поразходим. Била ли си горе на хълма да видиш катедралата?
— Още не.
— Дори при цялото ти любопитство? Е, тогава ще отидем натам и ще ти разкажа легенда за твоята статия.
— Не съм си взела магнетофона. — Бавно вдигна ръката си, която все още държеше нейната и докосна дланта й с устни.
— Тогава ще ти разкажа някоя по-простичка, та да я запомниш.
Глава 8
Относно деня се оказа съвършено прав. Беше идеално за разходка. Светлината искреше с мек бисерен блясък. Над хълмовете и полята, стелещи се към планините, Джу виждаше тънка пелена дъжд. Слънчеви лъчи я прорязаха и я оцветяваха в злато и сребро.
Беше от онези дни, които просто плачат за появата дъга.
Лекият полъх на бриза раздвижваше въздуха и поклащаше кротко листата на дърветата, устремили се към пълна зрялост и тучна зеленина.
Държеше ръката й небрежно, едва-едва стиснал пръстите й — един жест на близост, който я накара да се почувства защитена.
Отпусната, спокойна и защитена.
Думите му я очароваха.
— Някога — гласи легендата — живяло младо момиче. Хубаво като сън било лицето й, кожата — млечнобяла, косите — по-тъмни от нощта, а очите й — сини като планински езера. Но по-голяма от красотата й била нейната доброта. А най-забележителен бил гласът й. Запявала ли, птиците замлъквали, за да я слушат, а ангелите се усмихвали.
Докато се изкачваха по хълма, морето започна да припява като фон на разказа му, или поне така й се струваше.
— Утрин след утрин песента й се носела над хълмовете и от радост слънцето греело още по-ярко — продължи той, теглейки я нагоре по хълма.
Докато се изкачваха, бризът се засили и затанцува весело над морето и скалите.
— Една вещица обаче чула песните й, видяла каква радост предизвикват и й завидяла.
— Винаги се явява някаква спънка.
Коментарът на Джуд го накара да се засмее.
— Вещицата била със зло сърце и не се колебаела да използва уменията си. Правела така, че сутрешното мляко да прокисва или рибарите да изтеглят празни мрежи. Независимо от способността си да направи лицето си красиво, щом отворела уста да запее, се разнасяли ужасни звуци, в сравнение с които жабешкото квакане било приятна мелодия. Ненавиждала девойката заради дарбата й да пее. Омагьосала я и я направила няма.
— Но съществува някакво избавление, включващо привлекателен принц, най-вероятно.
— О, разбира се, че имало начин да се развали магията, доброто винаги трябва да възтържествува над злото.
Джуд се усмихна, защото споделяше тази максима. Въпреки логиката вярваше в щастливия край. А тук, в низа от скали, дива трева, червени рибарски лодки из морската шир и силна топла ръка, стиснала нейната, това изглеждаше твърде вероятно. Направо неизбежно.
— Обречена на мълчание, девойката не можела да сподели радостта в сърцето си чрез песните, понеже вещицата я затворила в сребърна кутия и заключила кутията със сребърен ключ. Там гласът плачел, докато пеел.