— Защо ирландските легенди са винаги толкова тъжни?
— Тъжни ли ги намираш? — Погледна я искрено изненадан. — Не са толкова тъжни, всъщност са… печални. Поезията не винаги е плод на радост; по-често е на мъка, нали?
— Сигурно си прав. — Отметна разсеяно няколко кичура, които вятърът бе измъкнал. — И какво станало после?
— Ще ти кажа. Цели пет години девойката бродила по тези поля и скали, както ние се разхождаме сега. Слушала песните на птиците, музиката на вятъра, шепота на тревите, разбиването на морските вълни. И трупала всичко в себе си, а вещицата зорко пазела в сребърната кутия радостта, страстта и чистия девичи глас; единствено тя ги чувала.
Стигнаха върха на хълма — старата катедрала се издигаше все така устремила остра кула към небето. Ейдан се извърна към Джуд и отметна нежно разпилелите се по лицето й кичури.
— Какво станало после? — попита я той.
— Какво?
— Кажи ми какво станало после.
— Разказвачът си ти!
Наведе се към земята — там две малки бели цветчета се бореха да проникнат през нападалите камъни. Откъсна едното и го бодна в косите й.
— Кажи ми, Джуд Франсис, какво би искала да стане после.
Тя понечи да докосне цветето, но ръката му я спря, а веждите му се сключиха. След кратък размисъл тя сви рамене и подхвана:
— Един ден привлекателен млад мъж пристигнал тук, на хълмовете. Едрият му бял кон бил изморен, а доспехите — покрити с прах, повредени в битките. Бил ранен и изгубил пътя си. Намирал се далеч от дома.
Затвори очи и си представи цялата картина. Горите, сенките и ранения воин, копнеещ за дома си.
— Движел се през гората, но мъглата ставала все по-гъста; не чувал почти нищо освен затрудненото туптене на собственото си сърце. С всеки удар разбирал, че краят му наближава. И тогава я видял — идвала към него през мъглата, сякаш си пробивала път през сребриста река. Понеже бил болен и се нуждаел от помощ, девойката го прибрала, погрижила се за раните му и излекувала треската му. Не можела да говори, за да го утеши, ала нежността й му била достатъчна. Влюбили се един в друг, а сърцето й едва не се пръснало от желание да му го каже, да излее в песен радостта и предаността си. Без колебание приела да го последва в далечния му дом; без съжаление оставила близките си, приятелите си и онази част от себе си, заключена на сигурно място в сребърната кутия.
Именно защото виждаше всичко, усещаше го, докато говореше, Джуд неволно поклати глава и мина край килнатите надгробни камъни, за да се облегне върху стената на кръглата кула. Долу, в краката й, се ширеше заливът, а по повърхността на морето се полюляваха червените лодки. Разказът я бе увлякъл. Обърна се към Ейдан:
— И какво станало после?
— Качила се на коня с него — продължи той, подхващайки нишката все едно не бе спирал разказа си. — Взела със себе си само вярата и любовта си. В замяна не искала нищо освен него. И в този момент сребърната кутия, която вещицата държала в алчните си ръце, внезапно се отворила. Затвореният вътре глас излетял като златен поток, сякаш с криле се носел но хълмовете, и влязъл в гърдите на девойката. И докато тя се отдалечавала със своя избраник, гласът й, по-красив от всякога, запял. И птиците замлъкнали, за да я слушат, а ангелите отново се усмихнали.
Джуд въздъхна.
— Да, чудесно я разказа.
— И теб те бива да разказваш.
Думите я изпълниха с трепет, развълнуваха я, отново я накараха да се чувства неловко.
— Не, не. Беше лесно, защото ти започна.
— Ти разказа средата, и то възхитително.
— Все пак — мисля си — не си загубила всичко ирландско у себе си. А сега — промърмори той доволно, — виждам, че има весели пламъчета в очите ти и цвете в косите ти. Позволи ми да те целуна, Джуд Франсис.
Тя бързо се отмести. Предпазливостта, каза си тя, понякога трябва да се проявява бързо. Приклекна, мина под ръката му и го заобиколи.
— Ще ме накараш да забравя защо въобще дойдохме тук. Чела съм за кръгли кули, но никога не съм виждала такава толкова отблизо.
Търпение, Галахър, помисли си той, и напъха ръце в джобовете.
— Постоянно някой се е опитвал да нападне и да завладее перлата на Ирландия. Но ние продължаваме да сме тук, както виждаш.
— Да, тук сте. Тя направи малък кръг и огледа хълма, скалите и морето. — Мястото е чудесно. Човек има чувството, че е много древно. — Млъкна и поклати глава. — Това последното май прозвуча глупаво.
— Не. Защо? Наистина е много древно. И свято. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш как камъните пеят за битки и слава.
— Май нямам ухо за пеещи камъни. — Пристъпи няколко крачки, мина край надгробните камъни, край гробовете, покрити с цветя. — Баба ми е казвала, че е идвала тук, за да поседи. Тя ги е чувала, обзалагам се. — Защо не дойде с теб?