Самата идея за подобна перспектива, колкото и малка ди бе вероятността, я накара да се почувства все едно цяла дружина скаути връзват множество възли в стомаха й.
За миг зарови глава в ръце, почти готова да се поддаде на отчаянието. Нищо никога няма да излезе от тази стадия, от този проект. Глупаво е да мисли иначе. Никой няма да се събере на факултетен съвет да обсъжда прозренията и находките в статията на Джуд Ф. Мърей. И което е още по-лошо — тя самата не го желаеше.
Това не бе нищо друго освен вид терапия, начин да се отдалечи от ръба на кризата, която дори не успяваше да идентифицира.
Каква полза от всичките години учене и работа, ако не в състояние дори да намери точните термини за собствената си криза?
Лошо самочувствие, накърнено его, липса на вяра в собствената й женственост, неудовлетворение от кариерата.
Но какво лежи под всичко това? Какво се намира отдолу? Неустановен характер ли, запита се. Вероятно това е част от цялото. Беше се загубила някъде по пътя и онова, което бе останало, което разпозна, бе така бледо, толкова непривлекателно, че тя просто избяга.
Къде?
Тук, помисли си и истински се изненада, установявайки колко бързо се движат пръстите й по клавиатурата, а мислите й препускат и се изливат върху листа.
Тук се чувствам някак по-истинска, определено повече у дома, отколкото някога съм се чувствала в къщата, която купихме с Уилям, или в собствения си апартамент, където се преместих, след като се разделихме. И със сигурност повече у дома, отколкото в класната стая.
О, Господи! Само колко мразех класната стая! Защо никога не го признах, не го изрекох на глас? Не желая да правя това! Не желая! Искам нещо друго. Почти всичко друго би ме задоволило.
Защо се превърнах в такава страхливка и — което е по-лошото — станах толкова отчайващо скучна? Защо аз, която сега нямам пред кого да отговарям освен пред себе си, поставям под въпрос настоящия проект, щом ми носи такава наслада? Той ми дава наистина огромно удовлетворение. Не е ли възможно през този малък отрязък от време да се посветя на нещо, не така солидно, не така гарантиращо цел или краен резултат?
Ако е терапия, крайно време е да позволя да започне да действа. Не може да ми навреди. Фактически — надявам се — дори вече действа. Изпитвам пристрастие към писането. Странна дума използвам, но е съвсем точна. Писането ми допада. Мистерията, свързана с него, начинът по който думите се нареждат върху страницата, за да изградят образ или да подчертаят определена мисъл, или просто да звучат.
Да виждам собствените си думи върху листа е страхотно. Изпитвам огромно удовлетворение, като ги чета особено като знам, че са мои. Част от това ме ужасява, защото е невероятно вълнуващо. През доста дълъг период от живота си съм се извръщала, отстъпвала съм, крила съм се от всичко плашещо. Дори когато е било вълнуващо.
Отново искам да се чувствам значима. Копнея за самоувереност. А под всичко това долавям дълбока и почти всеобемаща наслада от фантастичното. Защо и как е била потъпкана и от кого всъщност не е важно. Не и сега, когато откривам, че проблясванията все още са налице, все още са у мен. Достатъчно силни, за да дадат тласък да пиша, поне тайно. Искам да повярвам в легендите, в митовете, във феите и призраците. Какво лошо има в това? Не е възможно да ме нарани.
Не, помисли си тя, облягайки се назад с ръце в скута. Разбира се, че не може да ме нарани. Напълно безобидно е и ме кара да се чудя. А мина прекалено дълго време, откакто съм се чудила за последен път.
Въздъхна дълбоко, затвори очи и не усети нищо друго, освен сладостта на облекчението.
— Толкова се радвам, че дойдох тук — произнесе тя на глас.
Надигна се да погледне през прозореца, доволна, че използва писането, за да прогони изпитаното преди малко отчаяние. Прекараните тук дни и нощи уталожиха една заплашителна буря в душата й. Тези кратки моменти на радост бяха скъпоценни.
Извърна се от прозореца, обзета от копнеж за свеж въздух и простор. Навън ще обмисли другия аспект на новия си живот.
Ейдан Галахър, помисли си тя. Прекрасен, донякъде хаотичен и необяснимо заинтересуван от стабилната Джуд Ф. Мърей. Нека после човек да говори за фантастичното.
Е, може би времето, прекарвано с Ейдан, да не е така успокояващо, призна тя, макар да се стараеше така да гласи нещата, че никога да не са сами. Липсата на уединение обаче не го спираше да флиртува, да й мята онези продължителни настойчиви погледи, за които бе споменал, бавно да й се усмихва скришом, небрежно да докосва ръката й или косата, бузата.