Е, и какво лошо има в това, запита се тя, понесла букет свежи цветя към гроба на Мод. На всяка жена й се налага да флиртува. Вероятно и тя ще разцъфне бавно, като цветята в ръката й, но това е по-добре отколкото никога.
Страшно копнееше да разцъфне. Идеята беше колкото вълнуваща, толкова и плашеща. И разтърсваща като писането.
Не беше ли чудесно да открие, че й допада да флиртуват с нея, да я гледат сякаш е красива и желана? За Бога, ако остане в Ирландия предвидените шест месеца, ще навърши тридесет, преди отново да види Чикаго. Крайно време е да се почувства привлекателна, нали? Бившият й съпруг никога не бе флиртувал с нея. И ако не я лъже паметта, най-големият комплимент, който бе изричал, бе подхвърлянето, че изглежда добре.
— Една жена не желае да й казват, че просто изглежда добре — промърмори Джуд, сядайки до гроба на Мод. — Иска да чуе колко е красива, неотразима. Колко страхотно изглежда. Няма значение дали отговаря на истината. — въздъхна тя и постави цветята до надгробния камък. — Защото когато думите се изрекат и се чуят, те стават абсолютната истина.
— Тогава позволи ми да кажа, че си прекрасна като цветята, които носиш в днешния хубав ден, Джуд Франсис.
Тя бързо вдигна поглед и срещна дръзките сини очи на мъжа, когото вече бе срещнала веднъж на това място. Очи, помисли си тя неспокойно, които толкова често вижда в сънищата.
— Тихо се придвижваш.
— Мястото изисква да се стъпва тихо.
Той приклекна. Меката трева и ярките цветя върху гроба на Мод останаха помежду им. Водата в древния кладенец сякаш напяваше старинна песен.
— Как се чувстваш в къщурката на Хълма на феите?
— Много добре. Близки ли имаш наоколо?
Ясните му очи леко потъмняха, обхващайки надгробните камъни и високата трева.
— Имам онези, които помня и които ме помнят. Някога обичах девойка; бях готов да й предложа всичко, което притежавам. Забравих само да й предложа сърцето си като първо и последно. Забравих да й кажа очаквани думи. — Когато погледна нагоре, изражението му бе по-скоро объркано, отколкото уверено. — Думите са важни за жените, нали?
— Думите са важни за всекиго. Не ги ли изречеш, остават празни.
Дълбоки, тъмни празнини, помисли си Джуд, където виреят съмнения и провали. Неизречените думи са не по-малко болезнени от плесници.
— Да, но ако мъжът, за когото си била омъжена, ти ги беше казал, сега нямаше да си тук, нали? — Тя премигна насреща му стресната, а той само се подсмихна. — Но той нямаше да ги изрече от сърце, щяха да са просто удобни лъжи. Вече знаеш колко неподходящ беше за теб.
Тръпка на страх премина но гърба й. Не, не страх, осъзна тя, останала без дъх. На вълнение.
— Откъде знаеш за Уилям?
— Знам това-онова. — Отново се усмихна леко. — Джуд, чудя се защо поемаш върху себе си вината за нещо, което не си направила. Но пък е факт, че жените винаги са били очарователна загадка за мен.
Баба й вероятно е говорила с Мод, а Мод — с този мъж, макар да не й бе приятно, че личният й живот и още повече — смущаващите неща в него, са били обсъждани от непознати, докато са си пиели чая.
— Не мога да си представя, че бракът ми и неговият провал представляват особен интерес за теб.
Ако ледените нотки в тона й го засегнаха, небрежното присвиване на раменете му не го показа.
— Е, винаги съм бил егоистично настроен. Каквото и да си направила или правиш, може да се окаже важно за най-голямото ми желание. Но се извинявам, ако съм те засегнал. Както казах — жените са загадка за мен.
— Едва ли има значение дали си ме засегнал.
— Има, доколкото го позволяваш. Чудя се дали ще отговориш на един мой въпрос.
— Зависи от въпроса.
— На мен ми се струва прост, но ме интересува женската гледна точка. Ще ми кажеш ли, Джуд, дали би предпочела шепа скъпоценни камъни като тези…
Обърна елегантната си длан — ослепително ярко в нея светеха безброй диаманти, сапфири и перли.
— Господи, как…
— Ви ли ги взела, ако ти ги предложи мъжът, за когото знаеш, че държи сърцето ти, или би предпочела думите?
Смаяна, тя вдигна глава. Искрите и пламъчетата все още проблясваха пред нея, но тя забеляза колко тъмен и проницателен е изучаващият му поглед. Зададе първия хрумнал й въпрос — впрочем друго и не я интересуваше:
— А какви са думите?
И той въздъхна — дълго и дълбоко; гордите му рамене се отпуснаха. Очите му станаха меки и тъжни.
— Значи е вярно, че те имат такова огромно значение. А тези… — Разтвори пръсти и позволи на камъчетата да се посипят по гроба. — …не са нищо друго освен гордост.
Гледаше го със затаен дъх и чувстваше главата си олекнала — в това време скъпоценните камъни се превръщаха в цветни локвички, а после — в обикновени свежи цветя.